Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Ако ми засвиреше някой на флейта, нямаше да ми бъде по-приятно да слушам!

Гълчавата, която се засилваше непрекъснато на трапезата, прекъсна по-нататъшния разговор, тъй като се стигна и до чашите. Настроенията се оживяваха все повече. Полковниците разискваха за бъдещата война, мръщеха вежди и мятаха огнени погледи.

Пан Заглоба разказваше на цялата маса за обсадата на Збараж и по лицата на слушателите чак бликаше кръв, а в сърцата им растеше ентусиазъм и смелост. Можеше да се помисли, че духът на безсмъртния „Ярема“ е долетял в залата и изпълнил войнишките души с героично вдъхновение.

— Това беше вожд! — каза знаменитият полковник Мирски, който командваше всичките хусарски части на Радживил. — Само веднъж съм го виждал, но ще го помня и в минутата на смъртта си.

— Юпитер с мълнии в ръка! — възкликна старият Станкевич. — Нямаше да се стигне до това положение, ако беше жив!…

— О! Нали той беше заповядал да секат гората зад Ромни, за да си отвори път до неприятеля.

— Негова е заслугата за победата при Берестка.

— И Бог го взе в най-тежкия момент…

— Бог го взе — повтори пан Скшетуски с повишен глас, — но след него остана завет към бъдещите вождове, сановници и към цяла Жечпосполита да не се преговаря с никакъв неприятел, а да бъдат бити всички!…

— Да не се преговаря! Да се бият! — повториха двадесетина силни гласове. — Да се бият, да се бият!

В залата стана много горещо и това възбуждаше кръвта на бойците, та те започнаха да мятат погледи като светкавици, а подбръснатите им глави бяха замаяни.

— Нашият княз, нашият хетман ще бъде изпълнител на тоя завет! — каза Мирски.

Изведнъж грамадният часовник, сложен високо в залата, започна да бие полунощ и в същия миг стените се затресоха, стъклата зазвънтяха жално и екот на приветствен гръм се разнесе в двора.

Разговорите замлъкнаха, настана тишина.

Внезапно в челната част на масата започнаха да викат:

— Епископ Парчевски припадна! Вода!

Настана бъркотия. Някои скочиха от местата си, за да видят по-добре какво се е случило. Епископът не беше припаднал, но беше много отмалял, та маршалът на двореца го придържаше на стола за раменете, а жената на венденския воевода пръскаше лицето му с вода.

В тоя миг втори оръдеен изстрел разтърси стъклата, след него трети, четвърти…

— Vivat Жечпосполита! Pereant hostes! 93 93 Смърт на враговете (лат.). — Бел.прев. — викна Заглоба. Но последвалите гърмежи заглушиха речта му. Шляхтата започна да ги брои:

— Десет, единайсет, дванайсет…

След всеки изстрел стъклата отговаряха с жален стон. Пламъчетата на свещите се люлееха от сътресенията.

— Тринайсет, четиринайсет!… Епископът не е свикнал с гърмежи. Развали забавлението със страха си, защото и князът се загрижи. Гледайте, ваша милост панове, как седи посърнал… Петнайсет, шестнайсет… Хей, гърмят като при бой! Деветнайсет, двайсет!

— Тишина, тишина там! Князът иска да говори — започнаха да викат едновременно от разни краища на трапезата.

— Князът иска да говори!

Настана пълна тишина и всички очи се обърнаха към Радживил, който стоеше прав, подобен на великан, с чаша в ръка. Но каква гледка смая сега очите на пируващите!…

В тоя миг лицето на княза беше направо страшно — не бледо, а синьо и изкривено като от конвулсия на усмивка, която князът искаше да извика на устата си. Обикновено късото му дишане сега бе станало още по-късо, широките гърди се издуваха под броката, а очите бяха покрити до половина от клепачите и някаква заплаха се излъчваше от това могъщо лице, и някаква леденост, каквито се виждат при вцепеняването на чертите в минутите на смъртта.

— Какво му е на княза? Какво става тук? — шепнеха наоколо неспокойно.

И зловещо предчувствие сви всички сърца; тревожно очакване легна върху лицата.

В това време той заговори с къс, прекъсван от астмата глас:

— Ваша милост панове!… Мнозина измежду вас… ще се учудят… или направо ще се уплашат от тоя тост… но… който има доверие в мене и ми вярва… който наистина желае доброто на отечеството… който е верен приятел на моя дом… той с готовност ще вдигне тост… и ще повтори след мене:

— Vivat! Carolus rex… от днешния ден наш милостив господар!

— Vivat! — повториха двамата пратеници Льовенхаупт и Шите, както и двайсетина офицери от чуждестранните части.

Но в залата зацари глухо мълчание. Полковниците и шляхтата се споглеждаха с ужасени погледи, сякаш се питаха взаимно дали князът не е загубил ума си. Най-сетне няколко гласа се обадиха от разни места на трапезата: