Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Да те пази Бог, ваша милост, и нека той те спаси — отговори момичето с мек глас, по който пан Анджей веднага разбра, че думите му оказаха въздействие.

— Злато ти мое! Благодаря ти и за това. Но нали няма да отидеш в манастир?

— Още няма.

— Да те благослови Бог!

И както напролет снеговете започват да се топят, така и между тях взе да се топи недоверието и те се почувстваха по-близки един на друг, отколкото преди малко. На сърцата им беше по-леко, в очите им се проясни. А все пак тя не беше обещала нищо и той беше достатъчно умен да не иска нищо повече засега. Но тя сама чувстваше, че няма право, че не е добре да му затваря пътя към разкаянието, за което говореше толкова искрено. Оленка вече не се съмняваше нито за миг в неговата искреност, понеже той не беше човек, който би могъл да се преструва. Но главната причина, поради която не го отхвърли отново, поради която му даде надежда, беше, че дълбоко в сърцето си обичаше този юнак. Тази любов беше потискана от цяла планина огорчения, разочарования и болки, но пак живееше, винаги готова да вярва и да прощава безкрай.

„Той е по-добър от постъпките си — мислеше девойката — и вече ги няма ония, които го тикаха към престъпления; от отчаяние навярно би могъл отново да си позволи нещо, затова по-добре да не се отчайва никога.“

И доброто сърце се зарадва от собствената си прошка. По бузите на Оленка се появи руменина, свежа като роза при утринна роса; очите й блестяха сладко и живо и човек би казал, че от тях бликаше сияние в залата. Хората минаваха покрай тях и се възхищаваха на тая чудна двойка, защото в цялата зала мъчно би могло дори със свещ да се намерят други такива двама, въпреки че тук беше събран цветът на шляхтата.

При това двамата като че ли се бяха уговорили, та бяха облечени еднакво — и тя имаше рокля от сребърно ламе, закопчана със сапфир, и светлосиньо контошче от венецианско кадифе. „Навярно са брат и сестра“ — казваха ония, които не ги познаваха, но други веднага забелязваха: „Това е невъзможно, защото очите му светят прекалено много.“

В това време маршалът на двореца даде знак в залата, че е време да се сяда на трапезата, и веднага настъпи необикновено раздвижване. Граф Льовенхаупт, цял в дантели, вървеше напред под ръка с княгинята, чийто шлейф носеха двама прекрасни пажове; зад тях барон Шите водеше пани Хлебович, веднага след тях вървеше епископ Парчевски със свещеник Бялозор — и двамата сякаш разтревожени и натъжени от нещо.

Княз Януш, който в шествието бе отстъпил първите места на гостите, но на трапезата заемаше най-почетното място до княгинята, водеше пани Корф, жена на венденския воевода, която се намираше вече от цяла седмица в Кейдани. И така цялата редица от двойки се движеше като стоцветна змия, развиваше се и блестеше. Кмичиц водеше Оленка, която бе опряла леко ръката си върху неговата, а той гледаше отстрани нежното й лице, щастлив, пламнал като факла, най-голям магнат между всички тия магнати, тъй като беше близък на най-голямото съкровище.

Като се движеха така плавно при звуците на оркестъра, влязоха в трапезарията, която изглеждаше на цяла отделна сграда. Трапезата бе наредена във форма на подкова за триста души и се огъваше под тежестта на среброто и златото. Княз Януш, който носеше в себе си част от кралското величие и беше роднина на толкова крале, зае най-почетното място до княгинята, а всички преминаваха покрай тях, покланяха се ниско и сядаха според положението си.

Но както се струваше на присъстващите, хетманът сякаш имаше на ум, че това е последният пир преди страшната война, в която ще се реши съдбата на големи държави, та лицето му беше неспокойно. Той се преструваше на усмихнат и весел, но изглеждаше като че ли го тресе треска. Понякога явен облак засенваше намръщеното му чело и седналите по-наблизо можеха да забележат, че това чело е покрито с гъсти капки пот; понякога погледът му шареше бързо по лицата на събраните и се спираше изпитателно на разни полковници, тук пък намръщваше внезапно лъвските си вежди, сякаш го пронизваха болки или сякаш едно или друго лице будеше у него гняв. Странното беше, че и големците, които седяха около княза, като пратениците, епископ Парчевски, свещеник Бялозор, пан Коморовски, пан Межейевски, пан Хлебович, пан венденският воевода и другите, също бяха разсеяни и неспокойни. Двете рамене на огромната подкова вече кънтяха от веселия разговор и обикновената глъчка при пировете, но върхът й или мълчеше унило, или шепнеше редки думи, или разменяше разсеяни и като че ли тревожни погледи.