Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Изведнъж в залата настъпи движение, всички очи се обърнаха към княза, после от стотиците рицарски гърди се изтръгна един възглас:

— Да живее Радживил! Да живее! Да ни предвожда! Да живее!

Князът се покланяше с глава и махаше с ръка, после започна да се ръкува с гостите, които бяха на подиума и бяха станали в момента, когато той влизаше. Между по-знаменитите, освен самата княгиня, бяха двамата шведски пратеници, московският посланик, пан венденският воевода, епископ Парчевски, свещеник Бялозор, пан Коморовски, пан Межейевски, пан Хлебович, жмуджски староста, баджанак на хетмана, единият от младите Пац, полковник Ганхоф, полковник Мирски, Вайсенхоф, посланик на курландския княз, и няколко дами от свитата на княгинята.

Както приличаше на гостоприемен домакин, пан хетманът започна приветствията си от пратениците, с които размени няколко любезни думи, после поздрави другите, а когато свърши, седна на креслото с балдахин от хермелинови кожи и загледа към залата, в която още звучаха виковете:

— Да живее!… Да ни предвожда!… Да живее!…

Скрит зад балдахина, Кмичиц също наблюдаваше тълпата. Погледът му прескачаше от лице на лице и търсеше между тях любимите черти на тая, която сега занимаваше цялата душа и сърце на рицаря. Сърцето му биеше като чук…

— Тя е тук! След малко ще я видя, ще й заговоря!… — повтаряше той в ума си… И търсеше, търсеше все по-алчно, все по-неспокойно. — Ето там, над ония пера на ветрило се виждат някакви черни вежди, бяло чело и светла коса. Това е тя!

Кмичиц затаява дъх сякаш от страх да не изплаши видението, но в това време перата се раздвижват, лицето се открива — не, това не е Оленка, не е милата, най-милата. Погледът му лети по-нататък, обгръща прелестните фигури, плъзга се по перата, атлазите, по разцъфналите като цветя лица и всеки миг се мами. Не е тая, не е и тая! Докато най-сетне хей там на дъното при прозореца се мярна нещо бяло и пред очите на рицаря притъмня — това беше Оленка, милата, най-милата…

Оркестърът отново започна да свири, преминават тълпи, въртят се дами, блестят нагиздени кавалери, а той е като сляп и глух, нищо не вижда освен нея и гледа толкова алчно, като че ли я вижда за пръв път. Уж е същата оная Оленка от Водокти, а е друга. В тая огромна зала и в тая тълпа изглежда сякаш по-малка и личицето й е по-дребно, човек би казал детско. Ех, цялата би я взел на ръце и притиснал до себе си! И все пак тя е същата, макар и друга: същите черти, същата сладка уста, ресници, сянката, която пада върху бузите, и светлото, спокойно, любимо чело… Тук спомените започват да се нижат като светкавици през главата на пан Анджей; помещението за прислугата във Водокти, където я видя за пръв път, и тихите стаички, в които бяха седели заедно. Каква наслада, макар и само да си припомняш!… Ами онова пътуване с шейни до Митруни, когато я беше целувал!… После вече хората започнаха да ги разделят и да я подбуждат срещу него.

„Ах, дано гръм удари! — викна пан Кмичиц в душата си. — Какво имах и какво загубих! Колко близка беше тя, а сега колко е далечна!“

Ето седи надалече като чужда и дори не знае, че той е тук. Гняв овладя пан Анджей, но едновременно и безкрайна скръб, скръб, за която не намери други думи освен един възклик в душата си, но той не премина през устата:

„Ей ти, Оленка, ей ти!…“

Много пъти пан Анджей беше побеснявал от ярост към себе си за някогашните провинения и имаше желание да заповяда на собствените си хора да го проснат на земята и да му ударят сто тояги, но никога не беше изпадал в такъв гняв, както сега, когато я видя отново след дълга разлъка, по-чудесна от обикновено, по-чудесна, отколкото дори си я беше представял. В тоя миг му идеше да се гаври със себе си, но понеже беше между хора, в общество от високопоставени лица, само стискаше зъби и като че ли в желанието си да си нанесе още по-голяма болка, повтаряше мислено:

„Пада ти се, глупако! Пада ти се!“

В това време оркестърът отново млъкна и вместо него пан Анджей чу гласа на хетмана:

— Тръгвай след мене!

Кмичиц се събуди сякаш от сън.

Князът слезе от подиума и се смеси с гостите. Върху лицето му сияеше мека и добродушна усмивка, която сякаш още повече засилваше величието на неговата фигура. Това беше същият оня великолепен пан, който на времето си, когато посрещал кралица Мария Людвика в Непорент, учудвал, смайвал и поливал със студена вода френските придворни не само с разкоша, но и с изтънчеността на обноските си; същият оня, за когото Жан Лабурьо пише с такова възхищение в записките си за своето пътуване. И сега той се спираше всеки миг при по-важните дами, по-видните шляхтичи и полковници и за всекиго от гостите намираше по някоя любезна дума, като удивляваше насъбраните с паметта си и за миг спечелваше всички сърца. Очите на навалицата го следваха, където и да мръднеше, а той се приближи бавно до рошенския мечник пан Билевич и каза: