Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Бог ще ни помогне! Стига това бавене!

— Опря ножът до кокала!

— И ние ще им го опрем! Ще покажем на тия около краля какви войници има тук! Кълнем се в Бога, че при нас няма да има Уйшче!

И редом с обърнатите чаши главите се разгорещяваха и войнственото настроение растеше. Така често пъти от последното усилие над брега на пропастта зависи спасението. Това бяха разбрали тия войнишки маси и тая шляхта, която доскоро Ян Казимеж призоваваше в Гродно чрез отчаяни манифести за всеобщо опълчение. Сега всички сърца, всички умове бяха обърнати към Радживил; всички уста повтаряха това страшно име, което до неотдавна винаги беше окриляно от победата. Като че ли само от него зависеше да събере разпръснатите сили на страната, да ги събуди и раздвижи и да застане начело на такава войска, която щеше да бъде достатъчна за успешния завършек на двете войни.

След пладне при княза бяха повикани последователно полковниците Мирски, командир на бронираната хетманска хоронгва, а след него Станкевич, Ганхоф, Харламп, Володиовски и Сологуб. Тия стари воини се почудиха малко, че ги викат поотделно на съвещание, а не заедно: но това учудване беше приятно, понеже всеки си отиваше с някаква награда, с някакво видимо доказателство за княжеската благосклонност; а в замяна князът искаше само вярност и доверие, които и без това всички му бяха оказали от душа и сърце. Пан хетманът също така питаше загрижено дали се е върнал пан Кмичиц и нареди да му се съобщи веднага, когато се върне.

Кмичиц се върна, но едва късно вечерта, когато залите бяха вече осветени и гостите започнаха да се събират. В оръжейната, където Кмичиц отиде да се облече, той намери пан Володиовски и се запозна с останалите от компанията.

— Страшно се радвам, че виждам ваша милост и славните ти приятели — каза той, като разтърсваше ръката на малкия рицар. — Сякаш брата си виждам! Вярвай ми в това, ваша милост, тъй като аз не мога да се преструвам. Вярно, че грозно ме цапна през главата, но после ме вдигна на крака и това няма да забравя до смъртта си. Признавам пред всички, че ако не беше ти, ваша милост, сега щях да седя зад решетката. Дано такива хора се раждат и под път, и над път. Който мисли другояче, той е глупак и да ме вземе дяволът, ако не му отрежа ушите.

— Остави това, ваша милост.

— В огън ще вляза за ваша милост, кълна се! Нека излезе насреща ми, който не вярва!

Тук пан Анджей започна да плъзга предизвикателен поглед по офицерите, но никой не му възрази, защото всички обичаха и уважаваха пан Михал; само Заглоба каза:

— Ти ми се струваш смел воин, да го вземе дяволът! Изглежда, че страшно ще обикна ваша милост заради тая обич към пан Михал, защото мене трябва да попитате какъв човек е той.

— Той струва повече от всички ни! — отговори Кмичиц с обикновената си пламенност.

След това погледна пановете Скшетуски, погледна Заглоба и добави:

— Извинявам се, ваша милост панове, не искам да обиждам никого и знам, че вие сте благородни хора и големи рицари… Не ми се сърдете, защото аз от сърце бих искал да заслужа приятелството ви.

— Няма нищо — каза Ян Скшетуски, — което е на сърцето, то е и в устата.

— Дай си муцунката, ваша милост! — каза пан Заглоба.

— Не съм аз този, комуто се повтаря два пъти такова нещо!

И двамата паднаха в прегръдките си. След това пан Кмичиц викна:

— Днес трябва да си пийнем, дума да не става!

— Не съм аз този, комуто се повтаря два пъти такова нещо! — каза Заглоба като ехо.

— Ще се измъкнем по-рано в оръжейната, а за питиетата ще помисля аз.

Пан Михал започна да мърда силно мустачките си.

„Няма да имаш желание да се измъкваш — помисли си той, като гледаше Кмичиц, — щом видиш кой ще бъде днес там, в залите…“

И вече ха да отвори уста да каже на Кмичиц, че в Кейдани са пристигнали рошенският мечник и Оленка, но му стана някак тежко на сърцето, та промени разговора.

— А къде е хоронгвата на ваша милост? — попита той.

— Тук. Съвсем готова! Идва при мене Харашимович и ми донесе заповед от княза в полунощ хората да бъдат на конете. Попитах го дали всички ще тръгнат, но той каза: „Не!“ Не разбирам какво значи това. От другите офицери едни са получили същата заповед, а други не. Но цялата пехота от чужденци я е получила.

— Може би част от войската ще тръгне през нощта, а другата част утре — каза Ян Скшетуски.

— Във всеки случай аз ще пийна тук с вас, а хоронгвата нека тръгва… После за един час ще я настигна.

В тоя миг се втурна Харашимович.