Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Шляхтата, която обядваше в грамадните долни зали на пристройките, не разговаряше за нищо друго освен за войната, за пожара във Вилно, който горял вече десет дни и огънят се засилвал непрекъснато, за новините от Варшава, за напредването на шведите и за самите шведи, срещу които сърцата и умовете се възмущаваха, а гневът в душите се засилваше, защото са вероломни хора и нападат съседа си въпреки договора, който е в сила още шест години. Вестите за бързото им напредване, за капитулацията в Уйшче, за окупирането на Велкополска заедно с всичките й градове, за заплашеното от нахлуване Мазовше и неизбежното завземане на Варшава не само не будеха тревога, но, напротив, възбуждаха смелостта и желанието за бой. Причината за това беше, че вече за всички бяха ясни причините за шведския успех. Досега те не се бяха срещнали нито веднъж с редовна войска или истински военачалник. Радживил беше първият воин по професия, с когото предстоеше да си премерят силите и който сега будеше у събраната шляхта пълно доверие във военните си способности, особено защото и полковниците му гарантираха, че ще бият шведите при открит бой.

— Другояче не може да бъде! — казваше пан Михал Станкевич, стар и опитен войник. — Помня миналите войни и зная, че шведите винаги се отбраняваха в замъци, в укрепени станове, иззад окопи; никога не смееха да ни излязат на открито поле; страшно се страхуваха от конницата, а където излязоха, уверени в силите си, там получиха добър урок. Не победата им даде Велкополска в ръцете, а измяната и некадърността на опълчението.

— Така е! — каза пан Заглоба. — Те са хилав народ, защото земята им там е съвсем неплодородна и нямат хляб; борови шишарки мелят и от такова брашно си правят пити, които смърдят на смола. Други обикалят край морето и лапат, каквото им изхвърлят вълните, пък се и бият помежду си за тия специалитети. Там е страшна беднотия, затова няма друг народ по-лаком за чуждото — ами че дори татарите имат ad libitum 87 87 Колкото искат (лат.). — Бел.прев. конско месо, а те понякога по цяла година месо не виждат и постоянно са гладни, освен ако им се случи обилен риболов.

Тук Заглоба се обърна към пан Станкевич.

— А ти, ваша милост, кога си се запознал с шведите?

— Когато служех под командването на княз Кшищоф, бащата на сегашния пан хетман.

— А аз бях при пан Конецполски, бащата на днешния хоронжи. Здравата пердашихме няколко пъти Густав Адолф в Прусия и доста пленници наловихме; там ги опознах до дъното на душичките им и изучих всичките им дяволии. Начудиха им се здравата нашите момчета, защото, ваша милост панове, трябва да знаете, че шведите са exquisitissimi 88 88 Отлични (лат.). — Бел.прев. гмурци — нали са народ, който непрекъснато гази из водата и най-големите му доходи са от морето. Та ние им заповядахме да се състезават. И какво ще кажете на това, ваша милост панове. Хвърлиш го, дявола, в една дупка в леда, а той ти изскача от друга и още жива херинга държи в муцуната си…

— За Бога, какво говориш, ваша милост?!

— Да пукна още тук, ако най-малко сто пъти не съм виждал всичко това, а и други още техни странни обичаи. Помня и това, че така им се услади пруският хляб, та после не искаха да се връщат. Право казва негова милост пан Станкевич, че те не са добри войници. Пехотата им е горе-долу, но конницата, Господи помилуй, защото в тяхната родина няма коне и не могат да свикнат с ездата още от малки.

— Говори се, че не ще тръгнем веднага срещу тях, а най-напред ще отмъстим за Вилно? — каза пан Шчит.

— Вярно е. Сам посъветвах княза същото, когато ме попита какво мисля по тая работа — отвърна Заглоба. — Но като свършим с едните, веднага ще тръгнем срещу другите. Тия пратеничета трябва да се потят сега там.

— Дипломатично ги посрещат — каза пан Заленски, — но нищо няма да изкарат горките; най-доброто доказателство са дадените вече на войската заповеди.

— Мили боже, мили боже! — казваше пан Тварковски, рошенски съдия. — Как и желанието идва заедно с опасността… Малко оставаше да се отчаем, докато имахме работа само с един неприятел, а сега срещу двама искаме.

— Така си е — отвърна Станкевич. — Често се случва, че даваш да те бият, докато ти се изчерпи търпението, а после от невиделица ти идва и сила, и смелост. Малко ли изстрадахме, малко ли изтърпяхме?!… Възлагахме надежди на краля и на кралското всеобщо опълчение, на собствените си сили не разчитахме, докато най-сетне ни дойде тъпкано: или трябва да се бием срещу двама, или да загинем до крак…