Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Страшно се смутих, признавам — каза пан Михал, — защото това, дето казваш, ваша милост, че тук е много лесно да получиш повишение, не е вярно. Неведнъж съм слушал стари войници да се оплакват от княза, че не повишава, а сега неочаквано започнаха да се сипят благоволения едно след друго.

— Мушни тоя документ в пояса си, направи това заради мене… А ако някой пак започне да говори, че князът бил неблагодарник, измъкни го от пояса си и го цапни по муцуната с него. По-добър аргумент няма да намериш.

— Едно виждам ясно, че князът привлича хора — каза Ян Скшетуски — и че сигурно има някакви намерения, за които му е необходима помощ.

— Нима не чу за тези намерения? — отговори Заглоба. — Не каза ли, че ще отидем да отмъщаваме за вилненските пепелища?… Обвиняваха го, че бил ограбил Вилно, а той иска да докаже, че не само не се нуждае от чуждо, но е готов да даде и своето… Това е прекрасна амбиция, пане Яне. Дано ни даде Бог повече такива сенатори!

Така разговаряха и отново се намериха в двора на замъка, в който непрекъснато пристигаха ту конни части, ту групи въоръжени шляхтичи, ту каляски, които докарваха големци от околността с жените и децата им. Като забеляза това, пан Михал дръпна всички да отидат с него при портата, за да наблюдават пристигащите.

— Кой знае, пане Михале, днес ти имаш щастлив ден… Може да ти се намери и жена между тия шляхтички — каза пан Заглоба. — Виж! Я каква покрита каляска се приближава, а в нея седи нещо бяло…

— Това не е мома, а оня, който може да ме венчае с нея — отговори зоркият пан Володиовски, — защото отдалече познавам, че пристигат епископ Парчевски с вилненския архидякон Бялозор.

— Нима те посещават княза, нали той е калвинист?

— Какво да правят? Когато обществените работи налагат това, ще трябва да поддържат връзки.

— Ей, голямо гъмжило е тук и шумно! — каза пан Заглоба с радост. — Човек вече е ръждясал на село като стар ключ в заключалка… Тук човек си припомня по-добрите времена. Магаре ще съм, ако още днес не се занеса по някоя хубавица!

По-нататъшните думи на пан Заглоба бяха прекъснати от войниците, поставени на стража при портата, които изскочиха от караулката и се строиха в две редици, за да посрещнат епископа; а той мина, като правеше с ръка кръстен знак на двете страни и благославяше войниците и събраната наоколо шляхта.

— Умен е князът — каза Заглоба, — щом оказва такива почести на епископа, при все че не го признава за свой църковен началник… Дано даде Бог това да бъде първата стъпка на връщането му в правата вяра.

— О, от това няма да излезе нищо. Колко грижи проявяваше първата му жена, но не постигна нищо и чак умря от тревога… Но защо тия шотландци още стоят строени? Изглежда, че пак ще пристигне някой големец.

И наистина в далечината се показа цяла свита от въоръжени хора.

— Това са драгуните на Ганхоф, познавам ги — каза Володиовски, — но някакви карети се движат между тях!

Изведнъж забиха барабани.

— Охо! Изглежда, че това е някой по-голям от жмуджския епископ! — извика Заглоба.

— Чакай, ваша милост, ето ги вече.

— Две карети в средата.

— Точно така. В първата е пан Корф, венденски воевода.

— Така ли! — възкликна Ян. — Той ни е познат от Збараж… Воеводата също ги позна, но най-напред Володиовски, когото, изглежда, беше виждал по-често; затова, като минаваше, наведе се от каретата и викна:

— Здравейте, ваша милост панове, стари другари!… Ето че гости водим!

Във втората карета с гербовете на княз Януш, в която бяха впрегнати четири бели жребци, седяха двама мъже с величествена осанка, облечени с чуждестранни дрехи, с широкополи шапки, изпод които светлите къдрици на перуките им се спускаха чак на раменете, върху широките им дантелени яки. Единият, много пълен, имаше остра светла брада и мустаци, които бяха разръфани на края и извити нагоре; другият, по-млад, облечен изцяло в черно, не изглеждаше така рицарски, но може би заемаше още по-висок пост, защото на шията му блестеше златна верижка, най-отдолу с някакъв орден. Личеше, че и двамата бяха чужденци, понеже поглеждаха любопитно към замъка, към хората и носиите им.

— Какви са тия дяволи? — попита Заглоба.

— Не ги познавам, никога не съм ги виждал! — отвърна Володиовски.

В тоя момент каляската премина и започна да обикаля двора, за да спре пред главния корпус на замъка, а драгуните се спряха пред портата.

Володиовски позна офицера, който ги придружаваше.

— Токаревич! — викна той. — Здравей, ваша милост!