Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

След малко се върна и им съобщи, че князът ги чака.

Двамата Скшетуски със Заглоба и Володиовски влязоха в една много светла малка стая, тапицирана с кожа, върху която бяха щампосани златисти цветове, и се спряха, когато видяха в дъното при една струпана с книжа маса двама души, увлечени в разговор. Единият от тях, още млад, облечен с чуждестранна носия и с перука с дълги къдрици, които се спускаха върху раменете, шепнеше нещо на ухото на по-възрастния, а той слушаше със смръщени вежди и от време на време кимаше с глава, толкова зает в разговора, та отначало не обърна внимание на влезлите.

Той беше на четирийсет и няколко години, едър и плещест. Облечен беше с яркочервена полска носия, закопчана под шията със скъпоценни безопасни игли. Лицето му беше огромно, с черти, от които бликаше надменност, сериозност и могъщество. Това беше гневливо лъвско лице на боец и владетел едновременно. Дългите, увиснали надолу мустаци му придаваха мрачен израз и цялото така мощно и едро, сякаш беше издялано от мрамор със силни удари на чук. В тоя момент веждите бяха сбръчкани поради напрегнатото внимание, но човек лесно можеше да отгатне, че когато ги смръщи гняв, тогава горко на тия хора, на тая войска, върху която ще падне гърмът на тоя гняв.

Във фигурата му имаше нещо толкова внушително, та на рицарите, които я гледаха, им се струваше, че не само тази стая, но и целият замък е тесен за нея; тяхното първо впечатление като че ли не лъжеше, защото пред тях седеше Януш Радживил, княз на Бирже и Дубинки, вилненски воевода и велик литовски хетман, толкова могъщ и горд господар, че му беше много тясно във всичките му безкрайни имоти, във всичките му звания, о, дори в Жмудж и Литва.

По-младият му другар с дългата перука и чуждестранно облекло беше княз Богуслав, братовчед на Януш, конюши на Великото литовско княжество.

Той шепна още малко на ухото на хетмана, после каза на висок глас:

— И така, слагам подписа си на документа и заминавам.

— Щом не може другояче, заминавай, ваша княжеска светлост — каза Януш, — при все че предпочитам да беше останал, тъй като не се знае какво може да се случи.

— Ти, ваше княжеско височество, си обмислил грижливо всичко, а аз трябва по-скоро да надникна в работите там, така че предоставям ваше княжеско височество на Бога.

— Дано Бог да пази целия наш дом и да му донесе слава.

— Adieu, mon frère.

— Adieu.

Двамата князе си подадоха ръка, след това княз Богуслав излезе бързо, а великият хетман се обърна към новодошлите.

— Простете, ваша милост панове, че ви накарах да чакате — каза той с нисък, бавен глас, — но сега и вниманието, и времето са разкъсани на всички страни. Чух вече имената на ваши милости и се зарадвах от душа, че в такива моменти Бог ми изпраща такива рицари. Седнете, мили гости. Кой от ваша милост панове е пан Ян Скшетуски?

— Аз съм, на услугите ви, ваше княжеско височество — каза Ян.

— Ти, ваша милост, си староста… я виж, че съм те… забравил…

— Не съм никакъв староста — отвърна Ян.

— Как така? — рече князът и смръщи грамадните си вежди. — На ваша милост не дадоха ли староство за това, което направи при Збараж?

— Никога не съм се стремял за това.

— Те са били длъжни да ти дадат, без да се стремиш. Може ли? Какво говориш, ваша милост? С нищо ли не те наградиха? Съвсем ли те забравиха? Това ме много учудва. Ах, много приказвам, това не би трябвало да удивлява никого, защото сега получават награди само такива, които имат гръб от ракита, та се огъва лесно. Ти, ваша милост, не си староста, ето на!… Слава Богу, че си дошъл тук, защото ние нямаме толкова къса памет и никоя заслуга не ще остане без награда — както и твоята, ваша милост полковник Володиовски.

— Аз не съм заслужил още нищо…

— Това остави на мене, а засега вземи тоя документ, вече утвърден в Рошене, с който ти давам Дидкеми в доживотно владение. Това е една хубава земя и всяка пролет сто плуга излизат да я орат. Вземи това, защото не можем да дадем повече, и кажи на пан Скшетуски, че Радживил не забравя приятелите си, нито тия, които са заслужили на отечеството под негово предводителство.

— Ваше княжеско височество… — измънка смутен пан Михал.

— Не говори нищо и прощавай, че толкова малко, но кажи, кажи на техни милости, че няма да загине оня, който свърже бъдещето си за добро и за зло с Радживиловци. Аз не съм крал, но ако бях такъв, Бог ми е свидетел, че никога не бих забравил един Ян Скшетуски, нито един Заглоба…

— Това съм аз! — каза Заглоба и излезе бързо напред, защото вече почваше да губи търпение, че досега още не е споменат.