Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Днес не може да се вярва на никого — отвърна мрачно Станислав Скшетуски. — Нима Кшищоф Опалински не минаваше за Катон? Нима не обвиняваше другите в недостатъци, отстъпки, егоизъм?… А когато се стигна до нещо решително, пръв извърши предателство, и не само лично, ами цяла провинция повлече в измяната.

— Но аз си давах главата за пан подскарбия и за пан Юдицки! — викаше Володиовски.

— Не си давай главата за никого, Михалко — отвърна Заглоба. — Те без причина не са арестувани. Трябва да са имали някакви тайни връзки, другояче не може да бъде… Как така? Князът се готви за жестока война и всяка помощ му е необходима… Тогава кой може да бъде арестуван в такъв момент, ако не оня, който му пречи за тая война?… А щом е така, щом тия двама панове са пречели наистина, тогава, слава Богу, че са били изпреварени. Заслужават да седят в дупката… Ха! Негодници!… В такъв момент да водиш тайни преговори, да се свързваш с неприятеля, да застрашаваш отечеството, да пречиш на тоя велик воин! Кълна се в света Богородица, че им е малко това, което ги е сполетяло!

— Странни работи са това, толкова странни, че в главата не могат да ми се поберат — каза Харламп, — защото, като оставим настрана факта, че те са такива високи сановници, арестувани са без съд, без решение на сейма, без волята на цялата Жечпосполита, а това дори сам кралят няма право да стори.

— Това е вярно! — възкликна пан Михал.

— Изглежда, че негово височество князът иска да въведе у нас римски обичаи — каза Станислав Скшетуски — и през време на войната да стане диктатор.

— Нека бъде и диктатор, стига да бие шведите — отговори Заглоба. — Аз пръв давам votum 81 81 Глас, вот (лат.). — Бел.прев. за това да му поверят диктатура.

Ян Скшетуски се замисли и след малко каза:

— Стига да не иска да става протектор като оня англичанин Кромвел, който не се поколебал да вдигне светотатствена ръка срещу собствения си господар.

— О, Кромвел! Кромвел е еретик! — възкликна Заглоба.

— А князът воевода? — попита пан Ян Скшетуски сериозно.

При тия думи всички замлъкнаха и известно време гледаха със страх към тъмното бъдеще, само пан Харламп се наежи веднага и каза:

— От млади години служа при княза воевода, при все че съм много малко по-млад от него, защото най-напред, още съвсем млад, беше мой ротмистър, после полеви хетман, а днес е велик хетман. Аз го познавам по-добре от ваши милости и едновременно го почитам и обичам, затова моля да не го сравнявате с Кромвел, та да не бъда принуден да ви кажа нещо, което не ми е редно да казвам като домакин в тази стая…

Тук пан Харламп започна да мърда страшно грамадните си мустаци и да гледа малко изпод вежди пан Ян Скшетуски, а пан Володиовски, като видя това, отново впи студен и пронизителен взор в пан Харламп, сякаш искаше да му каже:

— Само излай!

Мустакатият се сепна веднага, понеже почиташе необикновено много пан Михал, а и беше опасно да се кара с него, та заговори по-нататък с много по-мек тон:

— Князът е калвинист, но той не е напуснал истинската вяра за погрешната, ами се е родил в нея. Той никога няма да стане нито Кромвел, нито Раджейовски, нито Опалински дори ако трябва Кейдани да потъне в земята. Той не е такава кръв, не е такъв род!

— Ако е дявол и има рога на главата си, това е още по-добре — каза пан Заглоба, — защото ще има с какво да боде шведите.

— Но да арестува пан Гошевски и пан рицаря Юдицки?… Е! — говореше Володиовски и клатеше глава. — Не е много любезен с гостите си, които са му се доверили.

— Какво говориш, Михале! — отвърна Харламп. — Той е толкова любезен, колкото не е бил никога през живота си… Сега е истински баща за рицарите. Помниш ли как по-рано беше вечно с намръщено чело, а в устата си имаше само една дума: „Служба!“ Човек повече се страхуваше да се приближава до неговата особа, отколкото до кралската — а днес всеки ден се движи между поручиците и другите офицери и разговаря, и всекиго пита за семейството, за децата, за имота му и към всеки се обръща на презиме, а също така разпитва дали някой не е онеправдан в службата. Той, който не признава равни между най-големите панове, вчера — не, оня ден! — вървеше под ръка с младия Кмичиц, та всички ние не можехме да повярваме на очите си, понеже, макар родът на Кмичиц да е голям, все пак самият той е млад човек и като че ли върху него тежат доста обвинения, което ти знаеш най-добре.

— Зная, зная — каза Володиовски. — Кмичиц отдавна ли е тук?

— Сега го няма, защото вчера замина за Чейкишки да докара пехотния полк, който се намира там. Никой сега не е така протежиран от княза както Кмичиц. Когато заминаваше, князът погледа някое време след него, а после рече: „Тоя човек е способен на всичко и е готов да хване самия дявол за опашката, ако му заповядам!“ Със собствените си уши чухме това. Вярно е, че Кмичиц докара такава хоронгва, та втора като нея няма в цялата войска. Хората и конете са като змейове.