Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— А каква е тази широка сграда, която прилича на зидана барака? — попита Ян.

— Това е книжна фабрика, основана от княза, а до нея — печатница, в която се печатат еретически книги.

— Тю! — каза Заглоба. — Чума трябва да връхлети върху тоя град, където човек не поема друг въздух в корема си освен еретически. Луцифер би могъл да владичества тук така добре, както и Радживил.

— Ваша милост пане — отговори Володиовски, — не хули Радживил, защото може би скоро отечеството ще дължи на него своето спасение…

И по-нататък продължиха всред мълчание, като разглеждаха града и се удивляваха на реда в него, понеже улиците бяха изцяло постлани с камъни, а това в ония времена беше нещо рядко.

След като преминаха площада и улица Замкова, на възвишението видяха великолепната резиденция, издигната наскоро от княз Януш, която наистина не беше укрепена, ала по големината си надминаваше не само дворците, но и замъците. Сградата се издигаше на възвишението и гледаше към града, който сякаш се намираше в краката й. От двете страни на главния корпус излизаха две по-ниски крила, които се пресичаха под прав ъгъл и образуваха грамаден вътрешен двор, затворен отпред с желязна решетка, върху която стърчаха дълги бодли. В средата на решетката имаше здрава зидана порта, а на нея радживиловските гербове и гербът на град Кейдани, който представляваше орлов крак с черно крило върху златно поле, а под крака червена подкова с три кръста. Долу при вратата имаше караулно помещение и там стояха на пост шотландски трабанти 80 80 Гвардейци с алебарда; войници от личната стража на монарх или княз (нем.). — Бел.прев. за тържественост, а не за да пазят входа.

Беше много рано, но на двора вече цареше движение, защото пред главния корпус правеше учение един драгунски полк, облечен със светлосини куртки и с шведски шлемове. Точно в тоя момент дългата редица стоеше неподвижно с голи рапири в ръка, а офицерът минаваше пред драгуните и им говореше нещо. Около редицата и по-нататък край стените голям брой слуги, облечени най-пъстро, зяпаха към драгуните и разменяха помежду си разни бележки и мнения.

— За Бога! — каза Михал. — Ами че тоя, който обучава полка, е пан Харламп.

— Как така? — извика Заглоба. — Да не е оня, с когото щеше да се дуелираш в Липков по време на кралските избори?

— Същият. Но оттогава ние живеем приятелски с него.

— Вярно! — каза пан Заглоба. — Познавам го по носа, който стърчи под шлема му. Добре, че лицебранът излезе вече от мода, иначе тоя рицар не би могъл да го спусне; но той и без това се нуждае от отделна ризница за носа си.

В това време пан Харламп забеляза Володиовски и се понесе към него в тръс.

— Как си, Михалко? — извика той. — Много добре, че дойде!

— Хубаво стана, че тебе виждам пръв. Ето и пан Заглоба, с когото се запозна в Липков, о не, по-рано, още в Шенница, а това са пановете Скшетуски: Ян, ротмистър на кралска хусарска хоронгва, збаражец…

— За Бога! Ами че аз виждам най-големия рицар в Полша! — възкликна Харламп. — Моите почитания, моите почитания!

— А това е Станислав, калишки ротмистър — продължаваше пан Володиовски, — който идва направо от Уйшче.

— От Уйшче?… Тогава ти, ваша милост, си бил свидетел на страхотен позор… Знаем вече какво се е случило там.

— Тъкмо защото това се случи там, пристигнах с надеждата, че тук няма да стане нищо подобно.

— Можеш да бъдеш сигурен, ваша милост. Радживил не е Опалински.

— Същото приказвахме вчера в Упита.

— Приветствам ви, ваша милост панове, най-радостно от мое име и от името на княза. Князът воевода ще се радва, когато види такива рицари, защото те са му много нужни. Елате при мене в оръжейната, където е квартирата ми, сигурно ще искате да се преоблечете и подкрепите, а аз също ще ви правя компания, защото вече свърших учението.

След тия думи пан Харламп отново скочи към редицата и изкомандва с къс, висок глас:

— Наляво! Кръ-гом — назад!

Копитата зазвънтяха по каменната настилка. Редицата се разчупи на две, половините пак се разчупиха, докато най-сетне се образуваха четворки, които с бавни крачки започнаха да се отдалечават към оръжейната.

— Добри войници — каза Скшетуски, като гледаше с опитно око механичните движения на драгуните.

— В тоя род оръжие служат само дребни шляхтичи и путни бояри — отвърна Володиовски.

— О, боже! Веднага се вижда, че това не са опълченци! — викна пан Станислав.

— Но защо Харламп им е командир? — питаше Заглоба. — Може да се лъжа, но помня, че той служеше в пятигорската хоронгва и на ръката си носеше сребърна петлица.