Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Вярно — каза Володиовски, — но няколко години вече командва драгунски полк. Той е стар и опитен войник.

В това време Харламп отпрати драгуните и се приближи до нашите рицари.

— Заповядайте, ваша милост панове, след мене… Ето, оръжейната е там, зад двореца.

Половин час по-късно петимата вече седяха край съд с греяна бира, обилно покрита със сметана, и разговаряха за войната.

— А у вас тук какво се чува? — питаше Володиовски.

— У нас всеки ден се чува нещо различно, защото хората се лутат в предположения и непрекъснато пускат нови слухове — отвърна Харламп. — Само князът знае какво ще се случи. Той обмисля нещо и макар да се показва весел и да е толкова любезен към хората, както никога, всъщност е страшно замислен. Разправят, че нощем не спял, а само се разхождал с тежка стъпка по всички стаи и разговарял със себе си, денем пък по цели дни се съвещавал с Харашимович.

— Кой е тоя Харашимович? — попита Володиовски.

— Това е губернаторът на Заблудов, от Подлесието, дребна фигура и изглежда, като че ли е пълен с дяволи; но на княза е доверен човек и като че ли знае всичките му тайни. Според мене от тия съвещания ще възникне жестока и отмъстителна война с шведеца, за която въздишаме всички. В това време тук пристигат писма от курландския княз, от Ховански и от електора. Някои разправят, че князът преговарял с Москва, за да я привлече в съюз срещу шведите; други твърдят обратното; но струва ми се, че с никого няма да има съюз, ами, както казах, само война и с едните, и с другите. Все повече войска пристига, пращат се писма до ония шляхтичи, които са най-верни на радживиловския дом, да се събират тук. Навсякъде е пълно с въоръжени хора… Ей, ваша милост панове! Който си го търси, той ще си го намери, но ръцете ни ще бъдат червени до лактите, защото, като тръгне веднъж Радживил, няма да се шегува.

— Именно, именно! — каза Заглоба и потри ръце. — Доста шведска кръв е изсъхнала по ръцете ми и още доста ще изсъхне… Малцина са живи още от ония стари войници, които ме помнят от Пуцк и Тшчана; но които са живи, никога няма да забравят.

— А княз Богуслав тук ли е? — попита Володиовски.

— Разбира се. Освен това днес очакваме някакви важни гости, защото почистват горните стаи, а вечерта в замъка ще има банкет. Съмнявам се, Михале, дали можеш да стигнеш до княза.

— Той самият ме повика за днес.

— Вярно, но е страшно зает… Освен това… не зная дали мога да ви кажа, ваша милост панове… но след един час и без това ще го знаят всички… та ще ви кажа… Тук стават някакви необикновени работи…

— Какво става? Кажи, ваша милост, какво става? — попита Заглоба.

— Трябва да знаете, ваша милост панове, че преди два дни тук пристигна пан Юдицки, малтийски рицар, за когото навярно сте чували.

— Разбира се — каза Ян, — той е голям рицар!

— А веднага след него пристигна и полевият хетман пан Гошевски. Ние се учудихме много, защото се знае как си съперничат и се мразят полевият хетман и нашият княз. Тогава някои се зарадваха, че между тия панове е настъпило помирение, и казваха, че го е предизвикало шведското нашествие. И аз самият мислех така; а ето че вчера тримата се затвориха на съвещание и заключиха всички врати, та никой да не може да ги чуе за какво се съвещават; само пан Крепщул, който беше на пост при вратата, ни разправяше, че спорели страшно високо, особено полевият хетман. После князът лично ги отвел в спалните им стаи, а през нощта, представете си (тук пан Харламп снижи глас), при вратата на всекиго сложиха стража.

Пак Володиовски чак скочи от мястото си.

— За Бога! Не може да бъде!

— И все пак така е… И при едната, и при другата врата стоят шотландци с пушки и имат заповед под страх от смъртно наказание да не пускат никого да влиза или да излиза…

Рицарите се спогледаха смаяни, а пан Харламп беше не по-малко учуден от собствените си думи и гледаше гостите си с изблещени очи, сякаш чакаше от тях обяснение на загадката.

— Значи пан подскарбият е арестуван?… Великият хетман е арестувал полевия? — каза Заглоба. — Какво значи това?

— Знам ли аз! И Юдицки, такъв рицар!

— Все пак княжеските офицери трябва да са говорили помежду си за това, да са се мъчили да отгатнат причините… Нищо ли не си чул?

— Още снощи питах Харашимович…

— И какво ти каза, ваша милост? — попита Заглоба.

— Нищо не искаше да приказва, само сложи пръст на уста и рече: „Това са предатели!“

— Как така предатели?… Как така предатели? — викаше Володиовски, като се хвана за главата. — Нито пан подскарбият Гошевски е предател, нито пан Юдицки е предател. Ами че тях цяла Жечпосполита ги знае като благородни хора, които обичат отечеството.