Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Харашимович се престори, че не чува, и като повдигна нагоре очи, повтори още няколко пъти:

— Всичко пропадна, навеки пропадна!… Жечпосполита не ще може да води три войни едновременно… Пропадна!… Воля Божия!… Воля Божия!… Само нашият княз може да спаси Литва…

Зловещите думи още не бяха отзвучали, когато Харашимович изчезна толкова бързо зад вратата, сякаш потъна в земята, а рицарите седяха мрачни, потиснати от бремето на страшните вести.

— Иде ми да полудея! — възкликна най-сетне Володиовски.

— Прав си, ваша милост — каза Станислав. — Дай Боже война, час по-скоро война, в която човек не се губи в предположения, не излага душата си на отчаяние, а само се бие.

— Ще се стигне дотам, че да съжаляваме за първите времена на Хмелницки — каза Заглоба, — защото тогава имаше поражения, но поне предатели нямаше.

— Три толкова страшни войни, когато всъщност ни липсват сили за една! — каза Станислав.

— Не ни липсват на нас сили, ами дух. От порочност гине отечеството ни. Дано даде Бог тук да дочакаме нещо по-хубаво — каза мрачно пан Ян.

— Не ще си отдъхна, докато не се намеря на бойното поле — рече Станислав.

— Да можем само да се видим по-скоро с тоя княз! — възкликна Заглоба.

Това му желание се изпълни наскоро, защото само след един час пан Харашимович дойде отново с още по-ниски поклони и съобщи, че князът иска да види незабавно техни милости.

Те скочиха веднага, защото бяха вече облечени, и тръгнаха. След като ги изведе от оръжейната, Харашимович ги поведе през двора, който вече беше пълен с военни и шляхта. На някои места разговаряха шумно, изглежда, върху същите тия новини, които бяха донесени на рицарите от заблудовския подстароста. По всички лица се рисуваше живо безпокойство и някакво трескаво очакване. Отделни групи от офицери и шляхтичи слушаха говорителите, които стояха посред тях и жестикулираха буйно. По пътя се чуваха думите: „Вилно гори! Вилно е изгорен!… Нито следа от него, нито пепел! Варшава е взета!… Не е вярно, още не е взета!… Шведите са вече в Малополска! Жителите на Шерадз ще окажат съпротива!… Няма да окажат! Ще тръгнат по примера на великополяните! Предателство! Нещастие! О, Боже, Боже! Човек не знае къде да мушне ръце и сабя!“

Ето такива думи, една от друга по-страшни, достигаха до ушите на рицарите, а те вървяха подир Харашимович, като с мъка си пробиваха път между военните и шляхтичите. На места познатите поздравяваха пан Володиовски: „Как си, Михале? Лоша ни е работата! Загиваме! Здравей, ваша милост полковник! А какви са тия гости, които водиш при княза?“ Пан Михал не отговаряше в желанието си да не се бавят и така стигнаха чак до главния корпус на замъка, в който стояха на пост княжески яничари 82 82 Гвардейци, облечени и въоръжени като еничари. — Бел. elemag_an , облечени с ризници и с грамадни бели калпаци.

В трема и на главното стълбище, по което бяха наслагани портокалови дръвчета, имаше още по-голяма навалица, отколкото на двора. Тук разговаряха за арестуването на Гошевски и рицаря Юдицки, защото това вече бе станало известно и развълнувало умовете до крайна степен. Удивляваха се, лутаха се в предположения, възмущаваха се или хвалеха предвидливостта на княза; но всички очакваха от устата на самия княз да чуят обяснения на загадката, затова цяла река от глави течеше по широкото стълбище нагоре към залата за аудиенции, където в тоя момент князът приемаше полковниците и по-видната шляхта. Трабанти, наредени покрай каменните парапети, следяха да не се създаде твърде голяма блъсканица и току повтаряха: „По-бавно, ваша милост панове, по-бавно!“ А тълпата се движеше или спираше на моменти, когато трабантът преграждаше пътя с алебардата си, та миналите напред да имат време да влязат в залата.

Най-сетне светлосиният свод на залата блесна през отворената врата и нашите познати влязоха вътре. Най-напред погледът им се спря на подиума, издигнат в дъното на залата, зает от блестяща свита от рицари и панове, облечени с великолепни, пъстри премени. Отпред се намираше празно кресло, доста отдалечено от другите, с високо облегало, най-горе с позлатена княжеска корона, изпод която се спускаше надолу червено-виолетово кадифе, поръсено с хермелинови кожички.

Князът още не беше в залата, но Харашимович, който водеше рицарите подире си, се провря през събраната шляхта чак до една малка вратичка, скрита в стената близо до подиума, там им каза да почакат, а самият той изчезна зад вратата.