Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— С добро се отплати за доброто… Имай вяра в мене, имай доверие, че това, което върша, е за доброто на всички. Не се отдръпвай от мене, когато видиш предателство и отстъпничество на други, когато злобата се засили, когато мене самия…

Тук князът прекъсна изведнъж.

— Заклевам се — каза Кмичиц разпалено — и давам честна дума, че до последния си дъх ще бъда заедно с ваше княжеско височество, моя вожд, баща и благодетел!

След тия думи Кмичиц погледна княза с очи, изпълнени с огън, и чак се уплаши от промяната, която внезапно настъпи в лицето му. Това лице беше червено, жилите по него се издуха, капки пот обилно оросиха високото чело, а очите хвърляха необикновен блясък.

— Какво ти е, ваше княжеско височество? — попита рицарят неспокойно.

— Нищо! Нищо!…

Радживил стана, тръгна с бърза крачка към ъгълчето за молитва и като свали оттам разпятието, заговори с развълнуван, сподавен глас:

— Закълни се пред тоя кръст, че няма да ме напуснеш до края на живота си!…

Въпреки цялата си готовност и ентусиазъм Кмичиц го загледа изумен.

— В името на Христовите мъки… заклевам се! — каза Кмичиц и сложи пръсти върху разпятието.

— Амин! — добави князът с тържествен глас.

Ехото във високата стая повтори някъде под свода това „амин“ и настана дълга тишина. Чуваше се само дишането на мощните Радживилови гърди. Кмичиц не откъсваше смаяния си поглед от хетмана.

— Сега вече си мой… — каза най-сетне князът.

— Аз винаги съм принадлежал на ваше княжеско височество — отвърна младият рицар с готовност, — но благоволи да ми кажеш, ваше княжеско височество, благоволи да ми обясниш какво става? Защо ваше княжеско височество се съмняваше в мене? Нима нещо заплашва достойната ти особа? Нима е била открита някаква измяна, някакви машинации?

— Наближава часът на изпитанието — каза мрачно князът, — а що се отнася до неприятелите, не знаеш ли, че пан Гошевски, пан Юдицки и пан витебският воевода са готови да ме хвърлят на дъното на пропастта? Така е! Засилва се неприятелят на моя дом, измяната се шири и са надвиснали обществените беди. Затова казвам: наближава часът на изпитанието…

Кмичиц млъкна, но последните думи на княза не разпръснаха мрака, който беше покрил ума му, и той напразно се питаше какво може да заплашва в тоя момент могъщия Радживил. Та нали той стоеше начело на по-големи сили от когато и да било. Само в Кейдани и околността се намираше толкова войска, че ако князът разполагаше с подобни сили, когато тръгваше за Шклов, съдбата на цялата война непременно би била друга.

Наистина Гошевски и Юдицки не го обичаха, но той държеше и двамата в ръката си и ги бе сложил под стража; що се отнася до витебския воевода, той беше извънредно добродетелен човек, много добър гражданин, та не можеха да се очакват каквито и да било пречки и машинации от негова страна в навечерието на новия поход срещу неприятеля.

— Бог вижда, че не разбирам нищо! — възкликна Кмичиц, който изобщо не можеше да владее мислите си.

— Още днес ще разбереш всичко — отвърна Радживил спокойно. — А сега да отидем в залата.

И като взе под ръка младия полковник, тръгна с него към вратата.

Минаха няколко стаи. Отдалече, от грамадната зала долитаха звуците на оркестъра, дирижиран от французин, доведен нарочно от княз Богуслав. Свиреха един менует, който по онова време се танцуваше във френския двор. Меките звуци се смесваха с гълчавата на многобройни човешки гласове. Княз Радживил се спря и слушаше.

— Дай боже — каза той след малко, — всички тия гости, които приемам под покрива си, да не минат утре към моите неприятели.

— Ваше княжеско височество — отвърна Кмичиц, — надявам се, че между тях няма привърженици на шведите…

Радживил трепна и се спря изведнъж.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, ваше княжеско височество, освен това, че там се веселят благородни войници.

— Да вървим… Времето ще покаже и Бог ще отстъди кой е благороден… Да вървим!

При самата врата стояха дванайсет пажове, прекрасни момчета, облечени в пера и кадифе. Щом видяха хетмана, те се строиха в две редици, а когато се приближи, князът попита:

— Нейно княжеско височество влезе ли вече в залата?

— Тъй вярно, ваше княжеско височество! — отговориха момчетата.

— А тяхна милост пратениците?

— И те също.

— Отваряй!

В миг двете крила на вратата се разтвориха, поток светлина нахлу през нея и освети грамадната фигура на хетмана, който, следван от пан Кмичиц и пажовете, се качи на подиума, дето бяха наредени столове за най-първите гости.