Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Благодаря ти, стари приятелю, че дойде, ако и да имам право да се сърдя. Билевичи не са на сто мили от Кейдани, а ти си rara avis 90 90 Рядка птица, нещо необикновено (лат.). — Бел.прев. под моя покрив.

— Ваше княжеско височество — отговори мечникът, като се кланяше ниско, — зло прави на отечеството оня, който отнема времето на ваше княжеско височество.

— А пък аз вече мислех да ти отмъщавам и да те нападна в Билевичи, но все пак мисля, че ти би приел любезно стария си боен другар.

Като чу това, пан мечникът чак се изчерви от щастие, а князът продължи:

— Само че времето, времето никога не стига!… Но когато зажениш сродницата си, внучката на покойния пан Хераклиуш, тогава вече непременно ще дойда на сватбата, защото и на двамата дължа това.

— Дай, боже, час по-скоро това на момичето! — възкликна пан мечникът.

— Засега ти представям пан Кмичиц, оршански хоронжи, от ония Кмичиц, които са роднини на Кишки, а покрай Кишки и на Радживилови. Ти трябва да си чувал това презиме от Хераклиуш, защото той обичаше Кмичиците като братя.

— Моите почитания, моите почитания! — повтори пан мечникът, на когото направи силно впечатление големият род на младия момък, подчертан от самия Радживил.

— Приветствам те, ваша милост пане мечник, и съм на услугите ти — каза пан Анджей смело и с известна гордост.

— Пан полковник Хераклиуш ми беше баща и благодетел и макар че по-късно онова, което той искаше, се развали, все пак не престанах да обичам всички от рода Билевич, сякаш в тях тече моя собствена кръв.

— Особено — каза князът, като сложи интимно ръка върху рамото на младежа — не е престанал да обича една Билевичувна, което ми довери неотдавна.

— И на всекиго ще повторя това в очите! — каза Кмичиц разпалено.

— По-бавно, по-бавно! — отговори князът. — Както виждаш, ваша милост мечнико, това е момък от барут и огън, затова е и понаправил малко лудории; но понеже е млад и под особеното ми покровителство, мисля, че като почнем двамата да молим, ще склоним оня прелестен трибунал да отмени присъдата си.

— Ваше княжеско височество ще направи каквото желае! — отговори мечникът. — Горката девойка ще трябва да викне като оная езическа жрица към Александър: „Кой ще ти се противопостави!“

— А ние като Александър Македонски ще се задоволим с това предсказание — каза князът с усмивка. — Но стига това! Заведи ни сега при твоята сродница, че и аз искам да я видя. Нека се поправи тая работа на пан Хераклиуш, която се е развалила.

— На твоите услуги, ваше княжеско височество!… Момичето седи ей там под грижите на нашата роднина пани Войнилович. Моля само да я простите, ако се смути, защото аз нямах време да я предупредя.

Предвижданията на мечника бяха основателни. За щастие Оленка малко по-рано беше видяла пан Анджей при хетмана, та успя да се поокопити, но все пак за малко не загуби съзнание. Тя побледня като платно, краката и затрепераха и така гледаше младия рицар, сякаш виждаше дух, появил се от оня свят. И дълго не можеше да повярва на очите си. Нали тя си представяше, че тоя нещастник или скита някъде по горите, без покрив над главата, изоставен от всички, преследван като див звяр от правосъдието; или затворен в кула, гледа с отчаян взор през желязната решетка към веселия Божи свят. Едничък Бог знаеше колко страшна скръб много пъти ядеше сърцето и очите и заради тоя осъден на смърт; едничък Бог можеше да преброи сълзите, които бе проляла в самота над неговата толкова жестока, макар и заслужена съдба — а ето че сега той се бе намерил в Кейдани, свободен, рамо до рамо с хетмана, горд и пременен с ламе и кадифе, с полковнически жезъл в пояса, с вдигнато чело, със смело, твърдо, заповедническо лице и самият велик хетман, самият Радживил слагаше интимно ръка върху рамото му. Странни и противоречиви чувства се преплетоха изведнъж в сърцето на девойката; някакво силно облекчение, сякаш някой бе снел бреме от плещите й; някакво съжаление, че толкова състрадание и тревоги бяха отишли напразно; а също така и разочарованието, което изпитва всяка честна душа при вида на пълната безнаказаност на тежки грехове и простъпки; най-сетне и радост, и чувство за собствено безсилие, и ужас, който граничи с възхищение от тоя юнак, успял да изплува от такава бездна.

В това време князът, мечникът и Кмичиц свършиха разговора си и започнаха да се приближават. Девойката покри очите си с клепачите и вдигна рамене като птица крилата си, когато иска да скрие глава между тях. Тя беше съвсем сигурна, че те идват към нея. Виждаше ги, без да гледа, чувстваше, че са все по-близо и по-близо, че вече стигат до нея, че са се спрели. Толкова беше уверена в това, че без да повдига клепачи, стана изведнъж и направи дълбок поклон пред княза. А той наистина стоеше пред нея и заговори: