Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Дано пукнеш макар! — викна той на Заглоба. — Твоя беше идеята: хайде при тоя предател! Дано и двама ви сполети отмъщение!

— Опомни се, Станиславе! — каза сурово Ян. — Никой не можеше да предвиди това, което се случи… Търпи, защото не само ти страдаш и знай, че нашето място е тук, а не другаде… Боже милостиви! Смили се не над нас, а над нещастното ни отечество!

Станислав не отговори нищо, само кършеше ръце, та ставите му пукаха.

Замлъкнаха. Само пан Михал свирукаше през зъби като отчаян човек и изглеждаше равнодушен към всичко, което ставаше около него, при все че всъщност страдаше двойно, първо, заради нещастното отечество, и второ, понеже беше нарушил послушанието си към хетмана. За тоя до мозъка на костите си войник това беше страшно нещо. Той би предпочел да загине хиляди пъти.

— Не свири, пане Михале! — каза му Заглоба.

— Все ми е едно!

— Как така? Никой ли от вас не ще помисли дали няма някакъв начин за спасение? Заслужава да напрегнем ума си за това нещо! Нима ще гнием в тая изба, когато всяка ръка е необходима за отечеството? Когато един честен човек трябва да замества десет предатели?!

— Прав си, отче! — каза Ян Скшетуски.

— Само ти не си оглупял от скръб. Как мислиш? Какво смята да прави с нас тоя предател? На смърт надали ще ни осъди?

Пан Володиовски внезапно избухна в отчаян смях.

— А защо не? Интересно защо не!… Нима възможността за наказание не е в негови ръце? Нима мечът не е при него? Като че ли не познавате Радживил?

— Какво приказваш ти! Кой му дава това право?…

— Над мене — хетманската му власт, а над вас — насилието!

— За което ще отговаря…

— Пред кого? Пред шведския крал?

— Хубаво ни утешаваш! Няма какво да се каже!

— Аз съвсем не мисля да утешавам някого. Замлъкнаха и някое време се чуваше само отмереният ход на шотландските пехотинци пред вратата на подземието.

— Няма какво! — каза Заглоба. — Тук ще трябва да се употреби хитрост.

Никой не му отговори и след известно време той започна отново:

— Не ми се вярва, че можем да бъдем осъдени на смърт. Ако се отсичаше главата за всяка дума, казана прибързано и в пияно състояние, тогава нито един шляхтич в Жечпосполита нямаше да бъде с глава. Ами neminem captivabimus 104 104 Никого няма да затворим (без присъда от съда) (лат.) — привилегия, дадена от крал Владислав Ягело, с която се осигурявала неприкосновеността на шляхтата. — Бел.прев. ? Това празна работа ли е?

— Имаш, ваша милост, пример със себе си и с нас! — каза Станислав Скшетуски.

— То това се случи от бързане, аз обаче силно вярвам, че князът ще се опомни. Ние сме чужди хора и не се намираме под неговата юрисдикция. Той трябва да се съобразява с общественото мнение и не може да започва с насилия, защото ще настрои шляхтата срещу себе си. Бога ми, ние сме твърде голяма група, та не ще отсече главите на всички. Не отричам, че има права над офицерите, но смятам, че ще се съобразява с войската, която едва ли ще остави да не защити своите хора… А къде е твоята хоронгва, пане Михале?

— В Упита!

— Кажи ми само дали си сигурен, че твоите хора ще ти останат верни?

— Откъде мога да зная? Доста ме обичат, но знаят, че хетманът е над мене.

Заглоба се замисли за малко.

— Я ми дай ти нареждане до тях да ме слушат във всичко както тебе, ако се намеря при тях.

— На тебе, ваша милост, се струва, че си вече свободен!

— Това не пречи. Човек е попадал и в по-лоши положения, но Бог е помагал. Дай ти нареждане за мене и за двамата панове Скшетуски. Който се измъкне пръв, той веднага ще тръгне за хоронгвата и ще я докара за спасението на другите.

— Какво бълнуваш, ваша милост! Няма смисъл да си губим времето в приказки! Кой ще се измъкне оттук! Пък и на какво ще напиша заповедта? Имаш ли, ваша милост, хартия, мастило, пера? Ти си се побъркал, ваша милост.

— Ех, че отчаяние! — каза Заглоба. — Дай ми поне пръстена си!

— Вземай го, ваша милост, и ме остави на мира! — каза пан Михал.

Пан Заглоба взе пръстена, сложи го на малкия си пръст и започна да се разхожда замислен.

Но ето че и пушливият светилник угасна и ги покри пълен мрак; само през решетката на високия прозорец се виждаха няколко звезди, които блещукаха на ясното небе. Очите на Заглоба не се откъсваха от тая решетка.

— Ако покойният Подбипента беше жив и с нас — измърмори старецът, — щеше да изкърти решетката и след един час щяхме да се видим извън Кейдани.

— А ще ме вдигнеш ли до прозореца? — каза внезапно Ян Скшетуски.