Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Сега виждам! — викна пан Михал. — Унгарците са се опрели на стената и стрелят оттам… Страхувах се да не се съберат накуп, защото тогава оръдията биха ги унищожили в един миг. Опитни войници! И без офицери знаят какво да правят. Отново дим! Нищо не виждам…

Гърмежите започнаха да отслабват.

— Боже милостиви! Не отлагай наказанието! — викаше Заглоба.

— Е, какво, Михале? — попита Скшетуски.

— Шотландците тръгват в атака.

— Гръм и мълнии, че сме принудени да седим тук! — викна Станислав.

— Вече стигнаха! Алебардниците! Унгарците ги посрещат със саби! Ех, Боже, как не можете да ги видите! Какви войници!

— А се бият помежду си вместо с неприятеля.

— Унгарците побеждават! Шотландците отляво отстъпват. Боже мили! Драгуните на Мелешко преминават на тяхна страна!… Шотландците са под два огъня. Корф не може да стреля с оръдията, защото ще бие и шотландците. Виждам вече и униформи на Ганхоф между унгарците. Атакуват портата. Искат да излязат оттам. Вървят като буря! Събарят всичко!

— Какво? Как така? Повече бих искал да превземат замъка — викна Заглоба.

— Няма нищо! Утре ще се върнат с хоронгвите на Мирски и Станкевич… О! Харламп загина!… Не! Става, ранен… Стигат вече при портата… Какво е това? Като че ли шотландската стража при портата преминава на страната на унгарците, защото я отваря… Прах се вдига отвън. Виждам Кмичиц! Кмичиц! Кмичиц нахлува с конница през портата!

— На чия страна? На чия страна? — викаше Заглоба.

За малко пан Михал не даде отговор, но съвсем за малко; в това време шумът, дрънкането на оръжие и виковете станаха два пъти по-силни.

— Свърши се с тях! — викна Володиовски пронизително.

— С кого? С кого?

— С унгарците! Конницата ги разби, тъпче ги, сече! Знамето е в ръцете на Кмичиц!… Край, край!

След тия думи пан Михал се спусна от нишата на прозореца и падна в прегръдките на Ян Скшетуски.

— Бийте ме — викаше той, — бийте ме, защото този човек беше под сабята ми и аз го пуснах жив; аз му занесох писмото за организиране на хоронгва! Аз съм виновен, че създаде тази хоронгва, с която сега ще воюва срещу отечеството. Той е знаел кого да събира, кучета, обесници, разбойници, мошеници, такива като него. Дано даде Бог да го срещна още веднъж със сабя… Боже! Продължи ми живота за гибел на тоя предател; заклевам се, че втори път няма да се измъкне от ръцете ми…

През това време виковете, конският тропот и пушечните залпове още звучаха с пълна сила; но постепенно започнаха да отслабват и след един час в кейданския замък зацари тишина, прекъсвана само от отмерените крачки на шотландските патрули и от отгласите на командите.

— Пане Михале! Погледни още веднъж какво е станало — молеше Заглоба.

— Защо? — отговори малкият рицар. — Който е военен, той ще отгатне какво е станало. Пък и нали ги видях разбити… Тук тържествува Кмичиц!

— Дано го с коне разкъсат, размирник, пъклен син! Дано му се падне у татарите харем да пази!

Пан Михал беше прав! Кмичиц тържествуваше. Унгарците и част от драгуните на Мелешко и Харламп, които се бяха присъединили към тях, покриха гъсто с труповете си двора на кейданския замък. Само няколко десетки успяха да се измъкнат и се пръснаха в околностите на замъка и града, където ги преследваше конницата. Уловени бяха още мнозина, други навярно не се спряха чак докато стигнат до стана на витебския воевода Павел Сапеха, на когото първи занесоха страшната вест за измяната на великия хетман, за преминаването му на шведска страна, за арестуването на полковниците и съпротивата на полските хоронгви.

В това време Кмичиц, цял покрит с кръв и прах, се яви пред Радживил с унгарското знаме в ръка, а князът го прие с отворени прегръдки. Но победата не бе упоила пан Анджей. Напротив, той беше мрачен и сърдит, сякаш беше действал срещу собственото си сърце.

— Ваше княжеско височество! — каза той. — Не искам да слушам похвали и сто пъти повече бих желал да се бия срещу неприятеля на отечеството, отколкото с войниците, които още можеха да бъдат полезни. Струва ми се, че сам съм си пуснал кръв.

— А чия е вината, ако не на тия бунтовници? — отвърна князът. — И аз повече бих желал да ги поведа към Вилно, и така щях да направя… Но те предпочетоха да се вдигнат срещу началствата си. Каквото е станало, станало е. Необходимо беше и е необходимо да се даде пример.

— Какво мислиш да правиш с пленниците, ваше княжеско височество?

— На всеки десети човек куршум в главата. Останалите ще бъдат разпратени в другите полкове. Днес ти ще отидеш при хоронгвите на Мирски и Станкевич и ще им отнесеш заповедта ми да бъдат готови за поход. Правя те командир на тия две хоронгви и на третата, на Володиовски. Наместниците ще бъдат твои подчинени и ще те слушат във всичко. При тая хоронгва исках да изпратя Харламп, но той сега не е годен за нищо… Промених решението си…