Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— О, за смъртта — те. Господи, упокой душата на моя благодетел! Ти ли, ваша милост, изпрати тези хора при мене?

— Не мисли такова нещо, ваша милост. За траур мислех и за молитва, за нищо повече…

— И те казваха същото… О! Бедняци, но горди! Исках да ги възнаградя за труда, а те ми се озъбиха и започнаха да ми подхвърлят, че може би оршанската шляхта взема бакшиши, но лауданската — не! Много остри думи ми казаха! Като ги слушах, рекох си: щом не щете пари, ще заповядам да ви ударят по сто камшика.

При тия думи панна Александра се хвана за главата.

— Господи, света Богородице! И направи ли това, ваша милост?

Кмичиц я погледна учуден.

— Не се плаши, ваша милост… Не го направих, при все че винаги ме хваща яд на такива шляхтичета, които искат да минават за равни с нас. Но си помислих: ще ме одумат неоснователно из околността, че съм побойник, а и пред ваша милост ще ме оклеветят.

— Цяло щастие! — рече Оленка и отдъхна дълбоко. — Защото иначе не бих могла да те гледам пред очите си, ваша милост.

— Защо?

— Те са дребна шляхта, но стародавна и славна. Покойният дядко винаги ги бе обичал и заедно с тях ходеше на война. Цял живот са служили заедно, а в мирно време ги приемаше вкъщи. Това е стара дружба на нашия дом и ти, ваша милост, трябва да я зачиташ. Имаш сърце и не ще развалиш това свето съгласие, в което сме живели досега.

— Но аз не знаех нищо! Да ми отсекат главата, ако съм знаел! А признавам, че тази боса шляхта някак не ми е по вкуса. У нас, който е селянин, той си е селянин, а всичките шляхтичи са от богат род и не яздят по двама на една кобила. Кълна се в Бога, че такива дрипльовци не могат да имат нищо общо нито с Кмичици, нито с Билевичи, както копърката няма нищо общо с щуката, при все че и едното е риба, и другото е риба.

— Дядко казваше, че имотът не значи нищо, а кръвта и добротата, а те са добри хора, иначе той нямаше да ги направи мои настойници.

Пан Анджей се смая и ококори очи.

— Тях? Настойници на ваша милост ги направил дядо ти? Цялата лауданска шляхта?

— Да. Ти, ваша милост, не се мръщи, понеже волята на покойника е свещена. Учудва ме, че пратениците не са казали това на ваша милост.

— Тогава щях да ги… Но това е невъзможно! Ами че тук има двайсетина села, населени с шляхтичи… Нима всички те се събират на сеймик за ваша милост? Нима и за мене ще се събират и обсъждат дали постъпвам по тяхната воля, или не?… О, не се шегувай, ваша милост, че кръвта ми почва да кипи!

— Пане Анджей, аз не се шегувам… свещена и чиста истина говоря. Те няма да се събират и обсъждат работите на ваша милост, но ако им бъдеш баща по примера на дядко, ако не ги отблъснеш, ако не се покажеш надменен, тогава ще спечелиш не само тяхното, но и моето сърце. И заедно с тях ще ти благодаря, ваша милост, през целия си живот… през целия си живот, пане Анджей…

Гласът й звучеше като гальовна молба, но той не разбръчкваше вежди и беше мрачен. Наистина не избухна в гняв, при все че навремени по лицето му сякаш прелитаха светкавици, но отвърна надменно и гордо:

— Това не съм очаквал! Почитам волята на покойника и мисля, че пан подкоможи е могъл да направи тия дребосъци настойници на ваша милост до моето идване, но щом веднъж кракът ми е стъпил тук, никой друг не ще бъде настойник освен мене. Не само тия дребосъци, но и самите биржански Радживиловци нямат работа тук за някакво настойничество!

Панна Александра стана сериозна и след кратко мълчание отговори:

— Лошо правиш, ваша милост, че се поддаваш на гордостта си. Или трябва да приемеш всички условия на покойния ми дядо, или да отхвърлиш всичките — друг изход не виждам. Лауданците няма нито да досаждат, нито да се натрапват, защото те са хора с чувство за собствено достойнство и спокойни. Не мисли, ваша милост, че ще ти дотегнат. Ако тук се появят някакви недоразумения, тогава биха могли да кажат някоя дума, но аз мисля, че всичко ще върви в мир и съгласие, а тогава това ще бъде такова настойничество, като че ли изобщо го няма…

Той помълча още малко, после махна с ръка и каза:

— Вярно е, че сватбата ще сложи край на всичко това. Няма за какво да се разправяме, нека само да си седят спокойно и да не се месят в моите работи, защото, кълна се в Бога, не ще позволя да си тикат гагата, дето не трябва. Но да ги оставим тях! Съгласи се, ваша милост, сватбата да стане скоро, така ще бъде най-добре!

— Не е редно да говорим за това сега, през време на траура.

— О! А дълго ли ще трябва да чакам?

— Сам дядко е писал да не бъде повече от половин година.