Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— От същите е! — отвърна старата панна и направи реверанс.

— Добър мъж, но вихър като мене — добави Кмичиц.

В това време се появи момчето със светлина, та влязоха в трема, където пан Анджей свали шубата си, а после преминаха на другата страна, в гостните стаи.

Веднага след излизането им предачките се скупчиха в сбита групичка и започнаха да говорят една през друга и да правят разни бележки. Стройният младеж им хареса извънредно много, та не пестяха думите си и се надпреварваха в похвалите.

— Като месечина свети — казваше една; — когато влезе, мислех, че е принц.

— А очите му сякаш на рис, чак боде с тях — отвърна друга. — На такъв не се противи!

— Най-лошото е да му се противиш! — отговори трета.

— Като вретено врътна господарката! Но явно е, че много му хареса; та и на кого ли не би харесала?

— Но и той не пада по-долу, не бой се! Да ти се случи такъв, и до Орша би отишла, при все че то било накрай света.

— Щастлива господарка!

— На богатите е винаги по-добре на тоя свят! Ех, злато е той, не рицар!

— Разправяха пацунелките, че и тоя ротмистър, който е в Пацунеле, у стария Пакош, бил голям хубавец.

— Не съм го виждала, но къде може да се сравни той с пан Кмичиц! Друг такъв надали има по света!

— Ах, ти, мършо! — викна внезапно жмуджанинът, на когото пак се беше развалило нещо в хромела.

— Я да се махаш, рунтьо такъв, със своите ругатни! Престани вече, че не можем да си чуем думата!… Така е, така! Мъчно ще се намери по света по-добър от пан Кмичиц! Навярно и в Кейдани няма като него.

— Такъв и да ти се присъни може!

— Па нека ми се поне присъни…

Ето така приказваха помежду си шляхтичките в стаята за прислугата. В това време в столовата редяха масата с най-голяма бързина, а в гостната панна Александра седеше насаме с Кмичиц, понеже леля й Кулвецувна беше отишла да се погрижи за вечерята.

Пан Анджей не сваляше поглед от Оленка, а очите му искряха все по-силно, накрай рече:

— Има хора, за които богатството е по-мило от всичко, други тичат за плячка през време на война, трети са влюбени в конете, но аз не бих дал ваша милост за никакво съкровище! Кълна се в Бога, че колкото повече гледам, толкова по-силно става желанието ми да се оженим, дори още утре! А тия вежди, ваша милост, навярно боядисваш с горена тапа?

— Чувала съм, че така правят лекомислените, но аз не съм такава.

— А очите сякаш от небето! От смущение не мога да намеря думи.

— Не си много смутен, ваша милост, щом настъпваш толкова дръзко, че дори се удивлявам.

— Това е наш, смоленски обичай: да вървим смело и към жените, и в огъня. Ти, царице, трябва да свикнеш с това, защото така ще бъде винаги.

— Ще трябва да отвикнеш, ваша милост, защото така няма да го бъде.

— Може пък и да се предам, дявол да ме вземе! Ако щеш, вярвай, ако не щеш, недей, ваша милост, но за тебе съм готов да сваля и небето! За тебе, царице моя, съм готов и на други обичаи да се науча, понеже зная, че съм недодялан войник и повече съм стоял по военните станове, отколкото в дворски покои.

— О, това съвсем не пречи, моят дядко също беше войник, но благодаря за доброто желание! — отвърна Оленка, а очите й погледнаха толкова сладко пан Анджей, че сърцето му веднага се размекна като восък и той отвърна:

— Ти, ваша милост, на конец ще ме водиш!

— О, не приличаш, ваша милост, на тия, които ги водят на конец! Най-мъчното е с непостоянните хора.

Кмичиц показа в усмивка белите си, сякаш вълчи зъби.

— Как така — рече той, — малко ли пръчки строшиха върху мене отците в манастирското училище, за да ме направят солиден човек и да науча разни великолепни максими, които да ме ръководят в живота…

— А коя си запомнил най-добре?

— „Когато обичаш, падай в краката на любимата“ — ето така!

Щом каза това, пан Кмичиц беше вече на колене, а девойката криеше нозете си под стола и викаше:

— За Бога, такова нещо в манастира не са учили! Стой мирно, ваша милост, че ще се разсърдя… и леля ей сега ще дойде…

Но той продължаваше да стои коленичил, с вдигната нагоре глава и я гледаше в очите.

— Може да дойде дори цяла хоронгва лели, пак няма да се откажа от желанието си.

— Стани, ваша милост.

— Ставам.

— Седни, ваша милост.

— Сядам.

— Изменник си, ваша милост, Юда!

— О, това не е истина — когато целувам, целувката ми е искрена!… Искаш ли да се убедиш?

— Да не си посмял, ваша милост!

Панна Александра обаче се смееше, а той цял сияеше от младост и веселие. Ноздрите му се движеха като на млад жребец от благородна кръв.