Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Като треска ще изсъхна през това време. Но да не се сърдим вече. Ти, ваша милост, вече започна да ме гледаш така строго, като че ли съм в нещо виновен. Не, царице ти моя златна! Какво съм виновен аз, че ми е такава природата: когато се разсърдя на някого, готов съм да го разкъсам, а когато ми мине — тогава бих го зашил.

— Страшно е да се живее с такъв човек — отвърна Оленка вече по-весело.

— Е, за твое здраве, ваша милост! Виното е много хубаво, а у мене сабята и виното са най-важното нещо. Какво страшно има в това да живее човек с мене! Ти ще ме впримчиш, ваша милост, с очите си и ще ме направиш роб, мене, който не искаше да търпи никого над себе си. Ето и сега! Предпочитах с хоронгвичката си сам да ходя да се бия, отколкото да се кланям на пановете хетмани… Царице ти моя златна! Ако не ти хареса нещо в мене, прости ми, защото на маниери съм се учил при топовете, не в дамските стаи на дворците — всред войнишката гълчава, не при лютнята. Там, у нас, е неспокойно, сабята не можеш да изпуснеш от ръка. Затова там, макар на някого да тежи присъдата и да го търсят заради нея — той пет пари не дава! Хората го уважават, стига да има кавалерска фантазия. Exemplim 20 20 Пример (лат.). — Бел.прев. : моите другари, които другаде отдавна биха лежали в тъмница… иначе достойни кавалери! Дори жените у нас ходят с ботуши и саби и ръководят партии, като например пани Кокошинска, стринка на моя поручик, която загина геройски, а племенникът й си отмъщаваше за нея под моя команда; при все че не я обичаше, докато беше жива. За нас ли е да се учим на дворцови маниери, дори ако сме от най-богатите фамилии? Но това разбираме: война — тогава на бой, сеймик — тогава викай, колкото ти глас държи, а не ти ли стига езикът — грабвай сабята! Ето, това е! Такъв ме видя покойният подкоможи и такъв ме избра за ваша милост!

— Аз винаги съм изпълнявала с готовност волята на дядко — отвърна девойката и наведе очи.

— Дай ми да ти целуна още веднъж ръчичките, мое сладко момиче! Кълна се в Бога страшно ми хареса, ваша милост. Така ме е разкиснало чувството, че не знам как ще стигна до Любич, който още не съм виждал.

— Ще ти дам водач, ваша милост.

— О, и без него ще мине. Свикнал съм да се блъскам по нощите. Имам слуга от Поневеж, който е длъжен да знае пътя. А там ме чака Кокошински с другарите… Тия Кокошински са богат род, а гербът им е Бъчонка за вино… Макар да е съвсем невинен, обявиха го за престъпник, понеже подпали къщата на пан Орпишевски и му отвлече момичето, а хората изкла… Другар на място! Дай ми още веднъж ръчичките. Виждам, че е време да тръгвам!

В тоя миг големият гдански часовник в столовата започна да бие полунощ.

— За Бога! Време е вече! — възкликна Кмичиц. — Нищо повече няма да изкарам тук! Обичаш ли ме поне колкото просено зърно?…

— Друг път ще кажа. Та нали ще ме посещаваш, ваша милост?

— Всеки ден! Освен ако земята се разтвори под мене. Гръм да ме порази!…

След тия думи Кмичиц стана и двамата преминаха в трема. Шейната вече чакаше пред входа, та той облече шубата и започна да се сбогува, като молеше девойката да се върне в стаите, че отвън нахлува студ.

— Лека нощ, мила царице — говореше той, — приятен сън, а аз навярно няма да притворя очи и ще мисля за твоята хубост!

— Дано само не си забелязал нещо грозно. Но по-добре е, ваша милост, да ти дам човек с фенер, защото към Волмонтовиче се срещат и вълци.

— Ами аз да не съм коза, та да се страхувам от вълци! Вълкът е приятел на войника, понеже често се храни от ръката му. Пък и пушчица съм взел в шейната. Лека нощ, мила, лека нощ!

— Бог да е с тебе!

Като каза това, Оленка се отдръпна, а пан Кмичиц тръгна към изхода. Но по пътя, в пролуката от открехнатата врата на стаята за прислугата видя няколко чифта очи на момичетата, които не си бяха легнали, за да го видят още веднъж. На тях по войнишки обичай пан Анджей изпрати целувка с ръка и излезе. След малко звънецът зазвънтя и отначало започна да бие силно, а после с все по-слаб звън, докато накрай престана.

Във Водокти зацари такава тишина, че тя дори учуди панна Александра; в ушите й още звучаха думите на пан Анджей, тя още чуваше искрения му весел смях, в очите й още стоеше буйната фигура на младежа, а сега след тази буря от думи, смях и веселост беше настъпило толкова странно мълчание. Девойката нададе ухо, за да види дали няма още да долети поне звънът от шейната. Но не! Той вече звънеше някъде там, в горите около Волмонтовиче. Тогава силна тъга налегна девойката — и тя никога не се бе чувствала толкова самотна на този свят.