Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Ах! Ах! — възкликваше той. — Какви очички, какво личице! Спасявайте ме, всички светии, че няма да удържа.

— Няма нужда да призоваваш всичките светии. Седял си, ваша милост, четири години, без да надникнеш насам, седи и сега!

— О! Аз познавах само портрета. Ще заповядам да потопят този художник в смола, а после в перушина и с бич да го карат по пазара в Упита. Ще кажа вече всичко съвсем открито: ако искаш, ваша милост панно, прости ме, ако ли не — прережи ми шията! Когато гледах портрета, казвах си: че е хубавичка, хубавичка е, дявол да го вземе, но малко ли са хубавиците по света — имам време! Покойният ми баща току ме подканваше да дойда тук, но аз все едно и също: имам време! Женитбата няма да ме отмине! Момите не ходят на война и не гинат. Бог ми е свидетел, че с всичко това не се противех на бащината воля, но исках най-напред да вкуся от войната, на собствената си кожа да я изпитам. Едва сега разбирам, че съм бил глупак, защото и женен съм могъл да отида на война, а тук са ме чакали такива сладости. Слава Богу, че не ме съсякоха съвсем. Позволи, ваша милост панно, да ти целуна ръчичките.

— По-добре ще е да не позволя.

— Тогава няма да питам. У нас в Оршанско казват: „Моли, а като не ти дадат, сам вземай!“

Тук пан Анджей се хвана за ръчиците на девойката и започна да ги целува, а тя не се дърпаше прекалено много, за да не прояви нелюбезност.

В този момент влезе панна Кулвецувна и като видя какво става, вдигна очи нагоре. Не й хареса тази интимност, но не посмя да ги скастри, а покани на вечеря.

Тръгнаха двамата под ръка като брат и сестра и отидоха в столовата, където вече бе наредена маса и на нея всякакви гозби в изобилие и преди всичко отлични колбаси и покрита с прах дамаджана с вино, което укрепва силите. Добре им беше на двамата млади заедно, ведро и весело. Панна Александра беше вече вечеряла, та на масата седна само пан Кмичиц и почна да се храни със същото оживление, с каквото разговаряше преди това.

Оленка го наблюдаваше отстрани, доволна, че яде и пие, а после, когато той утоли първия си глад, тя отново започна да го разпитва:

— Значи, ваша милост, не идваш от Оршанския край?

— Знам ли аз откъде идвам?!… Днес бях тук, утре там! Прокрадвах се към неприятеля като вълк към овца и каквото можех да откъсна, откъсвах.

— Как си смеел, ваша милост, да се противопоставяш на такава сила, ами че пред нея сам великият хетман трябваше да отстъпи?

— Как съм смеел ли? Аз съм готов на всичко, такава ми е натурата!

— И покойният ми дядко казваше същото… Цяло щастие, че ваша милост не си загинал.

— О, захлупваха ме там и с калпак, и с ръка, като птица в гнездото, но щом ме захлупеха, веднага изскачах и някъде другаде ухапвах. Така им дотегнах, че определиха цена за главата ми… Това винце е отлично!

— В името на Отца и Сина! — възкликна Оленка с непресторен ужас, като гледаше с възхищение тоя младеж, който говореше едновременно и за цената на главата си, и за виното.

— Навярно голяма сила си имал, ваша милост, за отбрана?

— Имах, то се знае, двеста свои драгуни, все отбрани, но за един месец се стопиха. После ходех с доброволци, които събирах, където ми паднеше, без да ги подбирам. Те бяха добри за битки, но иначе най-големи разбойници! Които не загинаха, рано или късно ще станат десерт на враните…

При тия думи пан Анджей се разсмя отново, гаврътна чаша вино и добави:

— Такива нехранимайковци, ваша милост, още не си виждала през живота си. Дано ги гръм тресне! Офицерите — всички са шляхтичи от нашите места, от род, благородници, но почти върху всекиго тежи задочна присъда. Сега седят в Любич, че какво друго можех да сторя с тях?

— Значи, ваша милост, си дошъл при нас с цялата си хоронгва?…

— Точно така. Неприятелят се е затворил в градовете, защото зимата е страшна! Моите хора също се похабиха като метли от постоянно метене, та князът воевода ми определи да зимуваме в Поневеж. Кълна се в Бога, това е заслужена почивка!

— Яж, ваша милост!

— За ваша милост и отрова бих изял… Тогава аз оставих част от моята паплач в Поневеж, друга част в Упита, а по-видните си другари поканих на гости в Любич… Те ще дойдат да се поклонят на ваша милост.

— А лауданците къде те намериха, ваша милост?

— Намериха ме, когато и без това отивах в Поневеж на зимуване. Аз и без тях щях да дойда тук.

— Пий, ваша милост…

— За ваша милост и отрова бих изпил…

— Но за смъртта на дядко и за завещанието лауданците ти казаха първи, нали?