Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Взе бавно свещ, премина в спалнята и коленичи за молитва. По пет пъти започваше молитвите, докато прочете всички с необходимото внимание. Но после мислите й полетяха сякаш на криле към шейната и към оня, който седеше в нея… Гора от едната страна, гора от другата, по средата широк друм и той пътува по него, той… пан Анджей! Тук на Оленка се стори, че вижда като наяве русата коса, сивите очи и засмяната уста, в която блестят бели като на младо куче зъби. Защото сериозната девойка мъчно можеше да отрече пред себе си, че тоя лудетина страшно й хареса. Поразтревожи я малко, поуплаши я, но как в същото време я увлече с тая си фантазия, с тая весела свобода и откровеност. Тя дори се срамуваше, че й се бе харесал дори със своята надменност, когато при споменаването за настойниците повдигна глава като турски жребец и каза: „Дори самите биржански Радживиловци не могат да се бъркат тук с никакво настойничество…“ Това не е някакъв женчо, а истински мъж! — казваше си девойката. — Войник, каквито дядко обичаше най-много… А и заслужава!

Така размишляваше девойката и я обхващаше ту от нищо непомътнено блаженство, ту безпокойство, но и това безпокойство беше някак приятно. После почна да се съблича, а в това време вратата изскърца и леля Кулвецувна влезе със свещ в ръка.

— Страшно дълго седяхте! — рече тя. — Не исках да преча на младите, та сами да се наприказвате най-напред. Той изглежда на възпитан кавалер. А на тебе как ти се стори?

Панна Александра не отговори веднага, само изтърча при леля си с боси вече крака, преметна ръце на шията й и като склони светлата си глава върху гърдите й, каза с гальовен глас:

— Леличко, ах, леличко!

— Охо! — измърмори старата панна и вдигна нагоре очите си и свещта.

Когато пан Анджей пристигна пред къщата в Любич, прозорците светеха и глъчката се носеше чак на двора. Щом чуха звънците, слугите изскочиха пред пруста, за да посрещнат господаря, понеже от другарите му знаеха, че ще пристигне. Те го приветстваха покорно, като му целуваха ръцете и прегръщаха краката. Старият домакин Зникис стоеше в пруста с хляб и сол и се кланяше доземи; всички се взираха с тревога и любопитство да видят как изглежда бъдещият господар. А той хвърли на подноса кесия с талери и попита за другарите си, учуден, че никой от тях не е излязъл да посрещне негова господарска милост.

Но те не можеха да излязат, защото три часа вече седяха около масата и обръщаха чашите, та може би дори не бяха чули подрънкването на звънчетата зад прозореца. Когато обаче влезе в стаята, от всички гърди се изтръгна гръмък възклик: „Haeres 21 21 Наследникът (лат.). — Бел.прев. ! Haeres пристигна!“ — и всичките му другари скочиха от местата си и тръгнаха към него с чаши в ръце. А той се хвана за кръста и се смееше, понеже разбра, че се бяха справили в неговата къща и успели да се напият, преди той да дойде. Смееше се все по-силно, като гледаше как събарят столчетата по пътя си, как се олюляват и вървят пиянски сериозни. Най-напред вървеше грамадният пан Яромир Кокошински с герб Бъчонка за вино, славен войник и славен скандалджия, със страхотен белег през цялото чело, окото и бузите, с един по-къс и друг по-дълъг мустак, поручик и приятел на пан Кмичиц, „достоен компаньон“, осъден на смърт и лишаване от права в Смоленско за отвличане на мома от дворянски род, убийство и подпалвачество. Сега от наказанието го пазеше войната и покровителството на пан Кмичиц, който му беше връстник, а имотите им в Оршанско бяха съседни, докато пан Яромир не прогуля своя. Сега той вървеше, хванал в двете си ръце огромна чаша с уши, пълни с дембняк 22 22 Вид медовина. — Бел.прев. . Подир него крачеше пан Раницки, герб Сухе комнати 23 23 Полски герб; върху червено поле чер ловджийски рог в златна рамка, в средата му златен кръст; на шлема три щраусови пера. — Бел.прев. , родом от Мшчиславското воеводство, от което беше изгнаник за убийство на двама шляхтичи земевладелци. Единия бе съсякъл при двубой, другия бе застрелял без бой с пушка. Той нямаше никакъв имот, при все че бе наследил от баща си значително имение. И него войната го бе спасила от палача. Беше крамолник и несравним при бой с хладно оръжие. Трети по ред вървеше Рекуч-Лелива, върху когото не тежеше никаква кръв, освен може би неприятелската. Но богатството си бе пропил и проиграл на комар, та сега от три години висеше на врата на пан Кмичиц. С него вървеше четвъртият, пан Ухлик, също от Смоленско, лишен от права и осъден на смърт за разгонване на съд. Пан Кмичиц го закриляше, защото свиреше прекрасно на цафара. Освен тях беше и пан Кулвец-Хипоцентаурус, по ръст равен на Кокошински, но още по-силен от него. И Зенд, обяздвач на коне, който умееше да имитира всякакви животни и птици, човек с неясен произход, при все че се представяше за курландски шляхтич; понеже нямаше богатство, обяздваше конете на Кмичиц и за това получаваше заплата.