Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Тук той заекна, допря пръст до челото си, сякаш напрягаше нещо ума си, и каза внезапно, като изгледа околните с овнешки очи:

— Освен ако щастието се промени!

Тогава всички изкрещяха в хор:

— Защо да не се промени!

— И ще платим за своето.

— И пак ще стигнем до богатства.

— И до достойнства!

— Бог ще благослови невинните. За нашето благополучие, ваша милост панове!

— За вашето здраве! — възкликна Кмичиц.

— Свети са думите ти, Йендруш! — отвърна Кокошински и му подаде тлъстите си бузи за целувка. — Дано даде Бог да ни потръгне!

Наздравиците започнаха да се редят, главите да димят. Всички приказваха един през друг и всеки слушаше само себе си, с изключение на пан Рекуч, който бе свел глава върху гърдите и дремеше. След малко Кокошински започна да пее: „Лен мънала на мънилото!“ Като видя това, пан Ухлик извади цафарата от пазвата си и се залови да акомпанира, а пан Раницки, голям фехтовчик, се дуелираше с гола ръка с невидим противник и повтаряше полугласно:

— Ти така, аз така! Ти фрас, аз прас! Раз! Два! Три! — Шах!

Грамадният Кулвец-Хипоцентаурус пулеше очи и се взираше някое време внимателно в Раницки, а накрай махна с ръка и каза:

— Не те бива! Размахвай колкото щеш, пак няма да издържиш пред Кмичиц на сабя.

— Пред него никой няма да издържи; но я се опитай ти!

— И с мене няма да спечелиш на пистолети.

— На дукат за един изстрел!

— На дукат! Но къде и в какво?

Раницки повлече поглед наоколо, накрай посочи черепите и викна:

— Между рогата! На дукат!

— На какво? — попита Кмичиц.

— Между рогата! На два дуката! На три! Дайте пистолети!

— Съгласен! — викна пан Анджей. — Нека бъде на три. Зенд, иди да донесеш пистолети!

Всички започнаха да викат все по-високо и да се пазарят помежду си; в това време Зенд излезе в пруста и след малко се върна с пистолети, торбичка с куршуми и рог с барут.

Раницки грабна пистолета.

— Пълен ли е? — попита той.

— Пълен!

— На три! На четири! На пет дуката! — крещеше пияният Кмичиц.

— Тихо! Няма да улучиш, няма!

— Ще улуча, гледайте!… Ето! В оня череп, между рогата… едно, две!…

Всички насочиха вниманието си към огромния череп на лос, който висеше точно срещу Раницки; а той протегна ръка. Пистолетът се люлееше в дланта му.

— Три! — викна Кмичиц.

Изстрелът изтрещя, стаята се напълни с барутен дим.

— Не улучи, не улучи! Ето къде е дупката! — викаше Кмичиц и сочеше с ръка към тъмната стена, от която куршумът бе отчепил една по-светла тресчица.

— Два пъти трябва!

— Не!… Дай ми на мене! — викаше Кулвец.

В този момент в стаята се втурнаха слугите, уплашени от гърмежа.

— Вън! Вън! — викна Кмичиц. — Раз! Два! Три!… Отново изстрел, този път се посипаха парченца от кост.

— Дайте и на нас пистолети! — викнаха всички едновременно.

И като скочиха, започнаха да удрят с пестници слугите по вратовете, за да ги накарат да побързат. Не беше изминал дори четвърт час и цялата стая ехтеше от изстрелите. Димът заслони светлината от свещите и самите стрелци. Гърмежите придружаваше гласът на Зенд, който грачеше като гарван, пищеше като сокол, виеше като вълк, ревеше като тур. Но съскането на куршумите го прекъсваше всеки миг; отломъци отхвръкваха от черепите и трески от стените и рамките на портретите; в бъркотията простреляха и портретите на Билевичи, а Раницки изпадна във фурия и започна да ги сече със сабя.

Изумените и уплашени слуги стояха като умопобъркани и гледаха с изблещени очи тая забава, която приличаше на татарско нападение. Кучетата започнаха да вият и лаят. Цялата къща се вдигна на крак. На двора хората се събраха на купчинки. Момичетата от имението тичаха при прозорците, долепваха лица до стъклата и сплескваха носове, за да гледат какво става вътре.

Най-сетне пан Зенд ги забеляза; той свирна толкова пронизително, та в ушите на всички чак зазвъня, и викна:

— Ваша милост панове! Синигерчета на прозорците! Синигерчета!

— Синигерчета! Синигерчета!

— Почвай танци! — закрещяха разбъркано гласове. Пияната дружина изскочи през пруста на двора. Студът не отрезви замаяните глави. Момичетата се разбягаха по целия двор, като викаха до небесата; а те ги гонеха и всяко уловено откарваха в стаята. След малко всред дима, отломъците от кости и дървените трески започнаха танци около масата, върху която разлятото вино бе образувало цели езера.

Ето така се забавляваше в Любич пан Кмичиц и неговата дива компания.