Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Кмичиц бутна с пестник другаря си в хълбока:

— Някоя вечер ще отидем, нали, Кокошко, уж сме сбъркали пътя — а?

— А твоята репутация?

— О, дявол да го вземе! Затваряй си муцуната! Щом е така, вървете сами; или по-добре и вие се откажете! Това не би минало без шум, а аз искам да живея в мир с тукашната шляхта, защото покойният подкоможи я определил за опекун на Оленка.

— Ти каза това, но аз не можех да повярвам. Откъде му е хрумнала такава фамилиарност с тия дребосъци?

— Защото с тях ходел на война и още в Орша съм слушал от него да казва, че тия лауданци имат благородна кръв. Но да ти кажа истината, Кокошко, отначало и на мене ми беше странно това, то е все едно, че ги е сложил пазачи над мене.

— Ще трябва да им правиш мили очи и да им се кланяш доземи.

— Най-напред чумата ще ги изтръшка. Мълчи, че се разсърдих! Те ще ми се кланят и служат. Това е готова хоронгва, щом я повикам.

— Някой друг вече ще командва тази хоронгва. Зенд разправяше, че тук имало някакъв полковник между тях… Забравих името му… Володиовски или нещо такова? Той ги предвождал при Шклов. Разправя се, че се били добре, но ги изтрепали!

— И аз съм слушал за някой си Володиовски, славен войник… Но ето че Водокти вече се вижда.

— Хей, добре е на хората тук, в тази Жмудж, навсякъде отличен ред. Старецът трябва да е бил стопанин по призвание… И къщата, виждам, както трябва. Тук неприятелят по-рядко ги гори, та могат и да строят.

— Мисля, че тя още не може да знае за оная лудория в Любич — каза Кмичиц като че ли на себе си.

А после се обърна към другаря си:

— Слушай, Кокошко, на тебе казвам, а ти го повтори още веднъж на другите, че тук трябва да се държите прилично; позволи ли си някой каквото и да било своеволие, кълна се в Бога, ще го накълцам на кайма.

— Хайде де! Ех, че са те оседлали!

— Оседлали, неоседлали — не е твоя работа!

— Не ми гледай Маша, че тя не е ваша — каза флегматично Кокошински.

— Удряй с камшика! — викна Кмичиц на кочияша. Слугата, който бе възседнал сребристата мечка върху шията, завъртя камшика и изплющя много сръчно, другите кочияши последваха примера му и пристигнаха в имението всред плющения, бодро, весело, сякаш беше надбягване на Заговезни.

Като слязоха от шейните, най-напред влязоха в трема, огромен като хамбар, небелосан, а оттук пан Кмичиц ги поведе към трапезарията, окичена както в Любич с черепи на убити диви животни. Тук те се спряха и се загледаха внимателно и любопитно във вратата на съседната стая, от която щеше да се появи панна Александра. В това време, като имаха, изглежда, в ума си предупреждението на пан Кмичиц, разговаряха така тихо, сякаш се намираха в черква.

— Ти си красноречив — шепнеше пан Ухлик на Кокошински, — ти ще я поздравиш от името на всички ни.

— По пътя си редях речта — отговори пан Кокошински, — но не зная дали ще излезе достатъчно гладка, защото Йендруш ми пречеше да мисля.

— Стига да е с фантазия! Каквото ще стане, да стане! Ето, идва вече!…

Панна Александра наистина влезе и се поспря малко на прага, сякаш учудена от толкова многобройната компания, а и пан Кмичиц постоя някое време като вцепенен от възхищение поради нейната хубост, защото досега я беше виждал само вечер, а денем тя изглеждаше още по-прекрасна. Очите й имаха цвета на метличина, черните вежди над тях се открояваха като абанос от бялото чело, а светлата коса блестеше подобно на корона върху главата на кралица. Тя гледаше смело, без да свежда очи, като господарка, която посреща гости в къщата си, със светло лице, което се открояваше още по-ясно от черното й палтенце, гарнирано с кожи от хермелини. Тези побойници, свикнали с жени от друг тип, още не бяха виждали толкова сериозна й горда дама, затова стояха в редица като при парад на хоронгвата, тътреха крака и се кланяха също в редица, а пан Кмичиц излезе напред, целуна петнайсетина пъти ръката на девойката и каза:

— Докарах ти, скъпа моя, другарите си, с които бях през последната война.

— За мене е голяма чест — отвърна Билевичувна — да приема вкъщи такива достойни кавалери, за чиито добродетели и великолепни нрави вече съм слушала от пан хоронжия.

След тия думи тя хвана роклята си с връхчетата на пръстите и като я повдигна леко, направи реверанс с необикновена сериозност, а пан Кмичиц прехапа устни, но същевременно чак се изчерви, че неговото момиче говори толкова смело.

Достойните кавалери продължаваха да тътрузят крака и едновременно побутваха пан Кокошински.