Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Зенд се засмя, също както се смее бухал, та чак конете се изплашиха, а Рекуч вдигна очи нагоре и пискаше:

— Бий! Който в Бога вярва! Огън за жълтогащниците.

— Млък! — викна Кмичиц, та чак гората се отекна, а Зенд, който стоеше най-близо, се олюля като пиян. — Вие нямате работа там! Не ни трябва там кръвнина!… Сядайте всички в двете шейни, на мене оставете едната и тръгвайте за Любич! Там ще чакате, освен ако изпратя за помощ.

— Как така? — възрази Раницки.

Но пан Анджей сложи ръка под шията му и само още по-страшно засвятка с очи.

— Нито дума повече! — каза той заплашително. Млъкнаха; изглежда, че се бояха от него, при все че обикновено бяха с него толкова интимни.

— Оленко, ти се връщай във Водокти — каза Кмичиц — или иди при леля Кулвецувна в Митруни. Ето че веселбата ни се провали. Знаех, че те няма да седят там спокойно… Но веднага всичко ще се успокои, само ще трябва да хвръкнат няколко глави. Остани със здраве и бъди спокойна, ваша милост панно, ще бързам да се върна…

Като каза това, той й целуна ръцете и я загърна с покривалото от вълчи кожи; после седна в друга шейна и викна на кочияша:

— Към Упита!

Изминаха няколко дена, а Кмичиц не се връщаше, но пък във Водокти пристигнаха трима лаудански шляхтичи на посещение у господарката. Пристигна Пакош Гащовт от Пацунеле, оня, у когото гостуваше пан Володиовски, патриарх на тукашната селска шляхта, прочут с богатствата си и с шестте си дъщери; три от тях бяха оженени за трима Бутрими и всяка получи в зестра по цели сто талера освен прикята и добитъка. Другият дошъл беше Касиан Бутрим, най-старият човек в Лауданско, който помнеше добре Батори 29 29 Стефан Батори (1533–1586) — полски крал. — Бел.прев. , а с него и зетят на Пакош, Юзва Бутрим. Въпреки че беше в разцвета на възрастта си, нямаше повече от петдесет години, Юзва не отиде с опълчението в Рошене, защото през казашката война топовно гюлле му бе откъснало едното стъпало. По тази причина го наричаха куция или безкракия Юзва. Той беше страхотен шляхтич със сила на мечка и с голям ум, но суров, хаплив, който съдеше хората остро. В околността се страхуваха доста от него, понеже не прощаваше нито на себе си, нито на другите. А биваше и опасен, когато пийнеше, но това му се случваше рядко.

Та те именно пристигнаха при господарката, която ги прие любезно, ако и да се досети веднага, че са дошли на разузнаване и че желаят да чуят нещо от нея за пан Кмичиц.

— Защото ние искаме да отидем при него и да му се поклоним, но казват, че още не се бил върнал от Упита — казваше Пакош, — та дойдохме при тебе, миличка, да попитаме кога ще можем да сторим това?

— Мисля, че всеки миг може да си дойде — отвърна девойката. — Той ще се радва от цялата си душа, мои опекуни, защото много хубави неща е чул за вас и в миналото от дядко, и сега от мене.

— Стига да не рече да ни приеме така, както приел Домашевичи, когато отишли при него с вест за смъртта на полковника! — измърмори мрачно Юзва.

Девойката чу и веднага отвърна живо:

— Вие не се засягайте от това. Може би той не ги е приел както трябва, но вече призна тук грешката си. Трябва да имаме предвид, че се е връщал от война, а там е прекарал толкова мъки и неприятности! Не бива да се чудим на войника, макар и да се разфучи срещу някого, настроенията у тях са остри като саби.

Пакош Гащовт, който искаше да живее в съгласие с целия свят, кимна с ръка и каза:

— И ние не сме се чудили! Глиган ще се разфучи срещу глиган, когато го види внезапно, какво остава тогава за човек срещу човек! Ние ще отидем по стар обичай в Любич да се поклоним на пан Кмичиц, за да живее с нас и да ходи на война и из горите, както покойният пан подкоможи.

— А сега кажи, скъпа: хареса ли ти или не? — питаше Касиан Бутрим. — Наша длъжност е да питаме!…

— Да ви дава Бог здраве за грижите. Пан Кмичиц е истински кавалер, а и дори да съм видяла нещо лошо, не би било достойно за мене да говоря по това.

— Но нали нищо не си видяла, най-мила наша душице?

— Нищо! Освен това никой няма право да го съди тук, а пази боже да прояви някакво недоверие! По-добре да благодарим на Бога!

— За какво трябва да благодарим?! Когато има за какво, ще благодарим, а като няма, не ще благодарим — отговори мрачният Юзва, който като истински жмуджанин беше много предпазлив и предвидлив.

— А за сватбата говорихте ли? — попита отново Касиан. Оленка сведе очи.

— Пан Кмичиц иска колкото може по-бързо…