Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Хайде! Започвай!

Пан Кокошински направи крачка напред, покашля се и започна така:

— Ваша светлост панно подкоможанко…

— Ловчанко — поправи го Кмичиц.

— Ваша светлост панно ловчанко, а за нас многомилостива благодетелко! — повтори пан Яромир смутен. — Прости, ваша милост панно, че сбърках титлата ти…

— Това е невинна грешка — отговори панна Александра — и тя не излага такъв красноречив кавалер…

— Ваша светлост панно ловчанко благодетелко, а за нас многомилостива господарке!… Не зная какво повече би трябвало да хваля от името на целия Оршански край, дали необикновената хубост и добродетели на ваша милост, благодетелко, или неизразимото щастие на ротмистъра и наш другар, пан Кмичиц, защото дори да се бях издигнал под облаците, дори да бях достигнал самите облаци… самите, казвам, облаци…

— Я слизай най-сетне от облаците! — подвикна Кмичиц. При тия думи кавалерите прихнаха в общ силен смях, но изведнъж, припомнили си заповедта на Кмичиц, се хванаха с ръце за мустаците.

Пан Кокошински се смути до най-висока степен, изчерви се и каза:

— Приветствайте тогава сами, поганци, щом ме смущавате!

В този момент панна Александра отново хвана роклята си с връхчетата на пръстите.

— Аз не бих могла да се сравня по красноречие с ваша милост панове — каза тя, — но зная това, че съм недостойна за тия почести, които ми оказвате от името на целия Оршански край.

И отново направи реверанс с необикновена сериозност, а оршанските побойници се почувстваха някак неудобно пред лицето на тая изискана дама. Те се мъчеха да се покажат като добре възпитани хора, но това не им вървеше. Затова започнаха да си подръпват мустаците, да мънкат под нос, да слагат ръце върху сабите, докато Кмичиц каза:

— Пристигнахме тук като на коледна веселба с мисълта да вземем ваша милост и да те откараме през гората в Митруни, както се уговорихме вчера. Шейната е хубава, а и време Бог даде мразовито.

— Аз вече изпратих леля си Кулвецувна в Митруни, за да ни приготви обед. А сега почакайте малко, ваша милост панове, да се облека по-топличко.

След тия думи тя се обърна и излезе, а Кмичиц скочи към другарите си.

— Е какво, мили агънца? Не е ли княгиня?… Е какво, Кокошко? Ти казваше, че била ме оседлала, а защо ти стоеше пред нея като ученик?… Къде си виждал такава?

— Не трябваше да ми пречите, като говорех, макар да не отказвам, че не съм се надявал да говоря пред такава личност.

— Покойният подкоможи — каза Кмичиц — е прекарвал с нея повече в двора на княза воевода в Кейдани или у панство Хлебовичи, отколкото вкъщи и там тя се е научила на тези изискани маниери. А красотата й — какво?… Още не можете да си отворите устата!

— Показахме се като глупаци! — каза Раницки гневно. — Но най-голям глупак излезе Кокошински!

— Ах ти, изменнико! Ти ме блъскаше с лакът — трябваше сам да излезеш с твоята нашарена муцуна!

— Мирно, агънца, мирно! — каза Кмичиц. — Можете да се възхищавате, но не да се карате.

— Аз бих скочил в огъня за нея! — извика Рекуч. — Съсечи ме, Йендруш, но няма да се отрека от това!

Кмичиц обаче не мислеше да сече, напротив, беше доволен, засукваше мустак и поглеждаше триумфално към другарите си. В това време панна Александра влезе вече готова, с калпаче от бялка, под което светлото й лице изглеждаше още по-светло. Излязоха пред къщата.

— С тази шейна ли ще пътуваме? — попита девойката и посочи сребърната мечка. — Досега през живота си не съм виждала толкова хубава шейна.

— Не зная кой е пътувал по-рано с нея, понеже е плячка. Сега ние двамата ще пътуваме и тя много ми отива, защото и в моя герб има панна с мечка. Известни са и други Кмичици, които имат на герба си знамена, но те произхождат от Филон Кмит Чернобилски, а той не е от оня род, от който произхождат големите Кмичицови.

— А кога си придобил тази мечка, ваша милост?

— Ами сега, в тази война. Ние сме бедни exules 27 27 Изгнаници (лат.). — Бел.прев. , загубили богатствата си и имаме само онова, което войната ни даде като плячка. А понеже служех вярно на тази дама, тя ме и награди.

— Дано даде Бог по-щастлива дама, защото тази ще награди едного, а от цялото ни мило отечество ще изстиска сълзи.

— Бог ще промени това и хетманите.

Като казваше това, Кмичиц загръщаше девойката с прекрасната покривка на шейната от бяло сукно, подплатена с бели вълчи кожи; после седна и той, викна на кочияша: „Тръгвай!“ — и конете полетяха изведнъж.

Студеният вятър плисна двамата в лицата и те занемяха; чуваше се само хрущенето на замръзналия сняг под шейнилата, пръхтенето на конете, тътен и виковете на кочияша.