Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Най-сетне пан Анджей се наведе към Оленка:

— Добре ли ти е, ваша милост панно?

— Добре — отговори тя и повдигна маншона до устата си, за да се запази от духането на вятъра.

Шейната летеше като вихър. Денят беше ясен, мразовит. Снегът блестеше, сякаш някой беше посипал искри по него; от белите покриви на къщите, подобни на снежни копи, излитаха високи стълбове розов дим. Орляци врани прехвръкваха пред шейните между безлистните крайпътни дървета и грачеха високо.

На около триста метра зад Водокти излязоха на широк път всред тъмна борова гора, която се издигаше глуха, стара и тиха, сякаш спеше под изобилния кит. Дърветата, които се мяркаха пред очите, изглеждаха, като че ли бягат нанякъде зад шейната, а тя летеше все по-бързо и по-бързо, сякаш жребците имаха крила. От такова пътуване главата започва да се върти и опива, опи се и панна Александра. Тя се наведе назад, притвори очи и се отдаде цяла на този полет. Почувствала приятно безсилие, на нея й се стори, че този оршански болярин я е отвлякъл и лети като вихър, а тя, припаднала, няма сили да му се противопостави, нито да викне… И те летят, летят все по-бързо… Оленка усеща, че я прегръщат някакви ръце… Усеща най-сетне на устните си сякаш нагорещен и парлив печат… Очите й не искат да се отворят като насън. И те летят, летят! Едва глас, който пита, пробуди унесената девойка:

— Обичаш ли ме?

Тя отвори очи:

— Като собствената си душа!

— А аз на смърт и на живот!

Самуреният калпак на Кмичиц отново се наведе над бялата шапка на Оленка. Сега тя самата не знаеше кое я упоява повече: целувките ли или това омайно пътуване?

И те летяха по-нататък, а наоколо все гора, гора! Дърветата бягаха назад на цели полкове. Снегът шумеше, конете пръхтяха, а те бяха щастливи.

— Бих искал до края на света да пътувам така! — извика Кмичиц.

— Какво правим ние? Това е грях! — шепнеше Оленка.

— Какъв ти грях! Дай още да греша.

— Не бива. Митруни е вече наблизо.

— Далеко или близо — все едно!

И Кмичиц стана в шейната, протегна ръце нагоре и започна да вика, сякаш не можеше да побере радостта си в пълните гърди:

— Хей-ха! Хей-ха!

— Хей, хоп! Хоп! Ха! — обадиха се другарите от задните шейни:

— Какво подвиквате така, ваша милост панове? — питаше девойката.

— Ами така! От радост! Я викни и ти, ваша милост панно!

— Хей-ха! — разнесе се звучен тъничък гласец.

— Ах, ти, моя кралице! Ще коленича пред тебе.

— Компанията ще се смее.

След упоението ги обзе шумна, луда веселост, както лудо беше и пътуването. Кмичиц започна да пее:

— Кой те е научил, ваша милост, на такива хубави песни? — питаше панна Александра.

— Войната, Оленка. В стана ние си пеехме от копнеж. По-нататъшния разговор прекъснаха силни викове от задните шейни.

— Стой! Стой! Хей, там! Стой!

Пан Анджей се обърна гневен и учуден, че на другарите му им е хрумнало да викат към тях и да ги спират, но изведнъж на няколко десетки крачки от шейната съзря ездач, който се приближаваше галоп на кон.

— За Бога! Това е моят вахмистър Сорока; нещо трябва да се е случило там! — каза пан Анджей.

В това време вахмистърът се приближи и така задържа коня, че той чак приседна на задницата си, а после заговори със задъхан глас:

— Пане ротмистър!…

— Какво има, Сорока?

— Упита гори, бият се!

— Боже, света Богородице! — възкликна Оленка.

— Не се страхувай, ваша милост панно… Кой се бие?

— Войниците с гражданите. На пазарния площад пожар! Гражданите са се окопали и изпратили в Поневеж за войска, а аз прескочих тук, при ваша милост. Едва мога да си поема дъх…

През време на тоя разговор задните шейни пристигнаха; Кокошински, Раницки, Кулвец-Хипоцентаурус, Ухлик, Рекуч и Зенд скочиха на снега и заобиколиха Кмичиц и вахмистъра.

— За какво стана това? — попита Кмичиц.

— Гражданите не искаха да дават фураж за конете, нито храна за хората, защото нямало писмено нареждане за плащане. Тогава войниците започнаха да вземат насила. Обсадихме кмета и тия, които се барикадираха на площада. Открихме огън и запалихме две къщи; сега е страшен бой и камбаните бият…

Очите на Кмичиц засвяткаха от гняв.

— Тогава и ние трябва да вървим на помощ! — викна Кокошински.

— Жълтогащниците 28 28 Презрително прозвище на гражданите, които носели жълтеникави конопени дрехи. — Бел.прев. нападат войската! — викаше Раницки, цялото лице на когото веднага се покри с червени, бели и тъмни петна. — Шах! Шах! Ваша милост панове!