Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Именно! Точно така! Така! — каза старият Касиан. — Добродетелта говори чрез тебе, а ние ще ти помогнем.

— Вие не обвинявайте пан Кмичиц, защото дори и да е сторил нещо срещу добрия ред, той е млад, а те го изкушават, те го надумват, те го подсторват към разврат с примера си и петнят с позор името му. Така е! Докато съм жива, няма да продължава това!

Гневът се надигаше все по-силен в сърцето на Оленка и озлоблението й срещу другарите на пан Кмичиц растеше, както расте болката в току-що нанесена рана. Защото и в нея беше наранено жестоко и собственото й женско самолюбие, и онова доверие, с което беше отдала на пан Анджей цялото си чисто чувство. Тя се срамуваше и за него, и за себе си и този вътрешен гняв и срам търсеше преди всичко виновните.

А шляхтата беше доволна, като виждаше дъщерята на своя полковник толкова сърдита и решена на война с оршанските негодници.

А тя продължаваше да говори с блеснали очи:

— Точно така! Те са виновни и трябва да се махат не само от Любич, но и от цялата околност.

— И ние също не обвиняваме пан Кмичиц, сърчице наше, — каза старият Касиан. — Ние знаем, че те го изкушават. Не със злоба и отрова срещу него сме дошли ние тук, а с жал, че държи такива нехранимайковци. Иначе, то се знае, че е млад, глупав. И пан староста Хлебович на младини беше глупав, а сега управлява всички ни.

— А кучето? — каза добродушният пацунелски старец с развълнуван глас. — Отидеш с младо куче на полето, а то, глупавото, вместо да тръгне подир дивеча, върти се, мършата му, около краката ти, лудува и те дърпа за полата.

Оленка искаше да каже нещо, но внезапно се обля със сълзи.

— Не плачи! — каза Юзва Бутрим.

— Не плачи, не плачи!… — повтаряха двамата старци.

И така я утешаваха, но не можаха да я утешат. След тяхното заминаване останаха грижа, безпокойство и сякаш чувство на обида и от тях, и от пан Анджей. Гордата девойка я болеше все по-дълбоко това, че беше принудена да го защитава, оправдава и обяснява. А тази компания! Малките ръчици на Оленка се стисваха при мисълта за тях. В очите й сякаш наяве се изправяха лицата на пан Кокошински, Ухлик, Зенд, Кулвец-Хипоцентаурус и другите — и забеляза в тях онова, което не беше видяла по-рано: че това бяха безочливи лица, върху които шутовщината, развратът и престъплението — всички заедно бяха сложили своя отпечатък. Чуждото на Оленка чувство на омраза започна да я овладява като парлив огън.

Но при тази душевна тревога с всяка минута растеше и чувството на обида от пан Кмичиц.

— Срам! Гнусота! — шепнеше си момичето с побледняла уста. — Всяка вечер се е връщал от мене при слугинчетата!…

И се чувстваше самата тя унизена. Непоносимото бреме спираше дъха й в гърдите.

Навън се смрачаваше. Панна Александра се разхождаше из стаята с бърза крачка, а в душата й кипеше непрекъснато. Не беше тя натура, способна да понася ударите на съдбата и да не се брани от тях. Рицарска кръв течеше в тази девойка. Тя би искала веднага да започне борба с тази шайка от зли духове — веднага! Но какво й остава!… Нищо! Само сълзи и молба към пан Анджей да разгони тия свои другари, които го позорят. Но ако не пожелае да стори това?…

— Ако не пожелае…

Тя не смееше още да мисли такова нещо.

Размишленията на девойката прекъсна слугата, който внесе наръч хвойнови дърва за камината и като ги хвърли при огнището, започна да изравя въглените изпод старата пепел. Внезапно решение хрумна в главата на Оленка.

— Костек! — каза тя. — Ще се качиш веднага на кон и ще отидеш в Любич. Ако господарят вече се е върнал, помоли го да дойде тук, а ако го няма, нека домакинът, старият Зникис, да се качи с тебе и веднага да дойде при мене. Бързо!

Момчето хвърли шепа борина върху въглените, покри ги с цепеници от суха хвойна и се затече към вратата.

Светли пламъци започнаха да фучат и да се вият в камината. На Оленка веднага й стана малко по-леко на душата.

„Може би Господ-Бог ще отмени това! — помисли си тя. — А може и да не е било толкова зле, колкото го представиха опекуните… Ще видим!…“

И след малко мина в стаята за прислугата, за да седи там според вековния обичай на Билевичи заедно със слугите, да надзирава предачките, да пее заедно с всички набожни песни.

След два часа Костек влезе премръзнал.

— Зникис е в трема! — каза той. — Господаря още го няма в Любич.

Девойката скочи живо. В трема домакинът й се поклони доземи.

— Как си със здравето, светлейша господарке!… Дай Боже всичко най-хубаво!