Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— И това може да стане!

— Дано ни помогне Бог! — добави Ухлик.

— Поганска щерка, упорита дива кокошка!…

Като проклинаха така и се сърдеха на девойката, а от време на време и ръмжаха на самите себе си, стигнаха до гората. Едва минаха първите дървета и грамаден орляк врани се завъртя над главите им. Зенд веднага започна да грачи пронизително; хиляди гласове му отговориха отгоре. Орлякът се сниши така, че дори конете започнаха да се плашат от шума на крилата.

— Затвори си муцуната! — викна Раницки на Зенд. — Току-виж, че си изгракал нещастие! Тия вранища грачат над нас като над мърша…

Но другите се смееха и Зенд продължаваше да грачи. Враните се снишаваха все повече и компанията пътуваше като всред буря. Глупци! Не можаха да отгатнат злата прокоба.

Зад гората се показа Волмонтовиче и групата се понесе тръс към него, защото студът беше силен и те измръзнаха здравата, а до Упита беше още доста далеко. Но в самото село трябваше да забавят хода си. По широкия път беше пълно с хора, както обикновено в неделя. Бутрими и жените им се връщаха пеш или с шейни от Митруни, от черква. Шляхтата гледаше любопитно към непознатите конници и се досещаше донякъде кои могат да бъдат. Младите шляхтянки бяха вече чували за разпътството в Любич и за прочутите грешници, доведени от пан Кмичиц, затова ги гледаха още по-любопитно. А те яздеха гордо, с прекрасна войнишка стойка, с плячкосани кадифени наметала, с калпаци от кожа на рис и на охранени коне. Виждаше се все пак, че това са войници по призвание: изразът на лицата им беше съсредоточен и смел, десните ръце опрени на хълбока, главите вдигнати. И не отстъпваха пред никого, а се движеха в редица и подвикваха от време на време: „Дайте път!“ Тоз или оня от Бутримите поглеждаха мрачно изпод вежди, но отстъпваше; а те говореха помежду си за селото.

— Гледайте, ваша милост панове — казваше Кокошински, — какви едри са мъжете тук; до един са като турове и всички гледат като вълци.

— Ако не беше този им ръст и тия саби, можехме да ги сметнем за селяци — каза Ухлик.

— Я гледайте сабищата им! Същински кобилици, кълна се в Бога! — забеляза Раницки. — Бих искал да се опитам с някого!

Тук пан Раницки започна да се дуелира с гола ръка.

— Той така, а аз бих така! Той така, а аз бих така — и шах.

— Лесно би могъл да си направиш такъв gaudium 31 31 Удоволствие (лат.). — Бел.прев. — забеляза Рекуч. — С тях не трябва много.

— А аз бих предпочел да се опитам с тия момиченца! — каза внезапно Зенд.

— Свещи, не девойки! — възкликна Рекуч разпалено.

— Какво говориш, ваша милост: свещи? Ели! А устицата на всякоя сякаш рисувани с кармин.

— Тежко е на човек да си стои на крантата при такава гледка!

С такъв разговор те преминаха шляхтишкото село и отново полетяха тръс. След половин час стигнаха до кръчмата „Дола“, която се намираше на половината път между Волмонтовиче и Митруни. Бутримите и жените им обикновено се спираха в нея, когато отиваха или се връщаха от черква, за да починат и се стоплят при студено време. Затова нашите познати съзряха пред ханчето петнайсетина шейни, постлани с грахова слама, и толкова оседлани коне.

— Да пийнем водка, че е студено! — каза Кокошински.

— Няма да е лошо! — отвърна единодушен хор. Слязоха от конете, завързаха ги за стълбовете, а сами влязоха в грамадното и тъмно помещение на кръчмата. Тук намериха много хора. Шляхтата седеше по пейките или стоеше на групички пред тезгяха и пиеше греяна бира, а някои — водка, варена с масло, мед и подправки. Това бяха все Бутрими, грамадни мъже, мрачни и толкова мълчаливи, че в стаята почти не се чуваше глъчка. Всички бяха облечени с дрехи от сив домашен плат или рошенски шаяк, подплатени с агнешки кожи, с кожени колани и носеха саби в черни железни ножници; с еднаквото си облекло те създаваха впечатление, че са войска. Но това бяха повече стари хора, от шейсет години нагоре, или юноши, до двайсет години. Те бяха останали вкъщи поради зимната вършитба 32 32 Поради късото лято и примитивните средства за работа вършитбата се извършвала зиме в плевните. — Бел.прев. ; другите мъже, които бяха в разцвета на възрастта си, бяха отишли в Рошене.

Когато видяха оршанските кавалери, местните шляхтичи поотстъпиха от тезгяха и започнаха да ги оглеждат. Прекрасното военно облекло се хареса на тази войнствена шляхта; понякога някой казваше: „Тия от Любич ли са?“ — „Да, компанията на пан Кмичиц!“ — „Това ли са те?“ — „Ами да!“