Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Най-лошото, което е могло да го сполети, това е компанията на ваша милост панове!

Тук очите на девойката започнаха да мятат светкавици и като повдигна глава, тя пристъпи няколко крачки към побойниците, а те почнаха да отстъпват пред нея смаяни.

— Предатели! — каза тя. — Вие като някакви зли духове го изкушавате да греши, вие го наговаряте! Но аз вече ви познавам, зная вашия разврат, безчестните ви постъпки. Законът ви преследва, хората се извръщат от вас, а позорът върху кого пада? Върху него, по ваша вина, бандити и осъдени!

— Хей! За Бога, другари! Чувате ли? — викна Кокошински. — Хей, какво е това? Дали не сънуваме, другари?

Билевичувна направи още една крачка напред, посочи вратата с ръка и каза:

— Вън оттук!

Нехранимайковците побледняха като трупове и нито един от тях не се осмели да отговори дори с една дума. Само започнаха да скърцат със зъби, ръцете им трепереха при дръжките на сабите, а очите мятаха гневни светкавици. Но след малко отпаднаха духом от страх. Защото тази къща се намираше под покровителството на могъщия Кмичиц, а тази дръзка девойка беше негова годеница. Затова те преглътнаха мълчаливо гнева си, а тя продължаваше да стои с блеснали очи и сочеше с пръст към вратата.

Най-сетне пан Кокошински каза с прекъсван от ярост глас:

— Щом ни приеха тук така любезно… то… не ни остава нищо друго… освен да се поклоним… на дипломатичната господарка и да си отидем… като благодарим за гостоприемството…

Каза това и свали шапка с подчертана покорност чак до земята, а след него така се кланяха и другите и излизаха един след друг. Когато вратата се затвори подир последния, Оленка падна изтощена от стола, тежко задъхана, понеже нямаше толкова сили, колкото смелост.

А те се струпаха на съвещание пред входа около конете, но никой не искаше да заговори пръв.

Най-сетне Кокошински каза:

— Е какво, мили агънца?

— Как какво?

— Добре ли ви е?

— А на тебе добре ли ти е?

— Ех, да не беше Кмичиц! Ех, да не беше Кмичиц! — каза Раницки и потриваше конвулсивно ръце. — По нашенски щяхме да се повеселим с момичето!…

— Върви, залови се с Кмичиц! — записка Рекуч. — Излез му насреща!

Лицето на Раницки беше вече цяло покрито с петна като кожата на рис.

— И срещу него ще изляза, и срещу тебе, бунтарино, където искаш!

— Добре тогава! — каза Рекуч.

И двамата посегнаха за сабите си, но грамадният Кулвец-Хипоцентаурус се вмъкна между тях.

— Кълна се в тая ръка! — каза той, като разтърсваше пестника си, голям колкото самун хляб. — Кълна се в тая ръка — повтори той, — че ще строша главата на оня, който извади пръв сабята си!

— Кулвец е прав! — каза Кокошински. — Мои мили агънца, сега ние се нуждаем от съгласие повече от когато и да било… Аз бих съветвал да тръгваме час по-скоро към Кмичиц, за да не го види тя по-рано, защото би ни описала като дяволи. Добре, че там никой не изръмжа срещу нея, при все че самия мене ме сърбяха ръцете и езикът… Да вървим при Кмичиц… Щом тя иска да го настрои срещу нас, по-добре е ние преди това да го настроим срещу нея. Не дай, Боже, той да ни напусне. Веднага ще вдигнат хайка против нас като срещу вълци.

— Глупости! — каза Раницки. — Нищо няма да ни направят. Сега е война; малко ли хора се влачат по света без хляб и покрив? Ще съберем тайфа, драги другари, и нека тогава да ни гонят всички съдилища! Дай ръка, Рекуч, прощавам ти!

— А аз бих ти отрязал ушите — записка Рекуч, — но нека да се помирим вече! Всички отнесохме срама.

— На такива кавалери като нас да каже да се махаме! — промълви Кокошински.

— И на мене, в когото тече сенаторска кръв! — добави Раницки.

— На хора достойни! От голям род!

— Заслужили войници!

— И изгнаници!

— Невинни сираци.

— Ботушите ми са подплатени с агнешка кожа, но краката ми вече мръзнат — каза Кулвец. — Какво ще стоим като просяци пред тази къща, няма да ни изнесат греяна бира! Нямаме работа тук! Да възсядаме конете и да заминаваме. А прислугата по-добре да върнем, защото каква полза от нея, като няма пушки и барут. Я да вървим сами.

— В Упита!

— При Йендруш, добрия ни приятел! На него ще се оплачем.

— Стига да не се разминем.

— На конете, другари, на конете!

Възседнаха конете и тръгнаха тръс, като преживяха гнева и срама си. Отвъд портата Раницки, когото ядът още държеше за гърлото, се обърна и заплаши къщата с пестник.

— Ей, кръв ми се пие! Кръв!

— Нека само се скарат с Кмичиц! — каза Кокошински. — Пак ще дойдем тогава тук, но с прахан.