Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Рум! Рум!

От пода се вдигна прах и закри сбилите се и само стонове започнаха да се чуват всред бъркотията…

Същия ден вечерта пан Кмичиц пристигна във Водокти начело на около сто и двайсет души, които доведе със себе си от Упита, за да ги изпрати на великия хетман в Кейдани, защото сам призна, че в такова малко градче няма квартири за по-голям брой хора, а понеже и гражданите бяха изгладнели, войникът ще се види принуден да прибягва към насилия, особено такъв войник, който спазва дисциплината само от страх пред командира си. А достатъчно беше да се погледнат доброволците на пан Кмичиц, за да се убеди човек, че по-лоши хора трудно би могло да се намерят в цялата Жечпосполита. Пък и Кмичиц не можеше да има други. След като срази великия хетман, неприятелят заля цялата страна. Остатъците от редовните войски на литовския компут се оттеглиха за известно време в Бирже и Кейдани, та там да възстановят силите си. Смоленската, витебската, полоцката, мшчиславската и минската шляхта или тръгна с войската, или потърси убежище в още незаетите воеводства. Хората с по-смел дух между шляхтата почнаха да се събират в Гродно при подскарбия 33 33 Подскабри — висш чиновник в стара Полша, който управлявал държавните финанси. — Бел.прев. Гошевски, защото кралските манифести за всеобща мобилизация бяха определили там сборния пункт. За съжаление малцина бяха ония, които се вслушаха в манифестите, а дори тия, които тръгнаха подир гласа на дълга си, се събираха толкова мудно, че засега наистина никой не оказваше съпротива освен пан Кмичиц, който вършеше това по своя инициатива, подбуждан повече от рицарски каприз, отколкото от патриотизъм. Лесно е обаче да се разбере, че поради липсата на редовни войски и шляхтичи вземаше хора, каквито му попаднеха, следователно и такива, които не се ръководеха от чувството за дълг към хетманите и които нямаше какво да загубят. Така около него се събраха нехранимайковци без покрив и дом, хора от долните съсловия, избягали от войската слуги, подивели горски, градски чираци или преследвани от закона вагабонти. Всички те се надяваха да намерят защита под знамето и заедно с това да се натъпчат с плячка от грабежи. В железните ръце на Кмичиц те се превърнаха в смели войници, смели дори до безумие, и ако самият Кмичиц беше солиден човек, щяха да направят значителни услуги на Жечпосполита. Но Кмичиц сам беше луда глава, чиято душа кипеше непрекъснато, пък и откъде щеше да вземе провизии, оръжие и коне един доброволец като него, който нямаше дори съответна писмена заповед и не можеше да очаква никаква помощ от държавното съкровище на Жечпосполита. Затова той вземаше насила, понякога от неприятелите, понякога и от своите. Съпротива не търпеше и най-малката й проява наказваше строго.

Той беше подивял в непрекъснатите си походи, битки и нападения и така бе свикнал да пролива кръв, че трудно можеше нещо да развълнува иначе доброто му по природа сърце. Той се бе влюбил в готовите на всичко и без никакви задръжки хора. Скоро името му блесна със зловеща слава. По-малките неприятелски части не смееха да се показват извън градовете и становете в ония места, където вилнееше този страхотен партизанин. Но и местното население, съсипано от войната, се страхуваше от хората му не по-малко, отколкото от неприятелите. Особено там, където окото на Кмичиц не ги наблюдаваше лично, където командването поемаха офицерите му Кокошински, Ухлик, Кулвец, Зенд и преди всичко най-дивият и най-жестокият, макар и да беше от висок произход, Раницки — там винаги човек можеше да се пита защитници ли са това или нападатели. Понякога, когато му дойдеше такова настроение, Кмичиц наказваше безмилостно и своите хора; но по-често заставаше на тяхна страна, без да го е грижа нито за закона, нито за човешките сълзи и живот.

С изключение на Рекуч, върху когото не тежеше човешка кръв, другарите на Кмичиц подсторваха младия си командир още повече да отпуска юздите на буйната си натура.

Такава беше войската на Кмичиц.

А сега той беше взел от Упита тая си сган, за да я прати в Кейдани. И когато се спряха пред имението във Водокти, панна Александра чак се ужаси, като ги видя през прозореца; толкова много приличаха на разбойници. Всеки беше различно въоръжен: едни с взети от неприятеля шлемове, други с казашки калпаци, кожени гугли, качулки, някои с избелели дълги наметала, други с кожуси, с пушки, копия, лъкове и алебарди, възседнали мършави, опършивели коне, с полски, московски и турски сбруи. И Оленка се успокои едва тогава, когато пан Анджей се втурна в стаята напет и весел както винаги и веднага се залепи за ръката й безкрайно оживен.