Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Бог ще благослови ваша милост — извика Оленка, — ако си постъпил справедливо!

— Ако съм постъпил?…

Тук пан Анджей направи гримаса като студент, който трябва да признае вината си, и започна да смъква косата си върху челото.

— Царице моя! — викна той най-после с жален глас. — Съкровище мое!… Не ми се сърди…

— Какво си направил пак, ваша милост? — попита Оленка неспокойно.

— Заповядах да ударят по сто камшика на кмета и съветниците! — издекламира на един дъх пан Анджей.

Оленка не отговори нищо, само облегна ръце върху коленете си, сведе глава на гърдите и потъна в мълчание.

— Отрежи ми главата — викаше Кмичиц, — но не се сърди!… Още не съм признал всичко…

— Още ли? — простена девойката.

— Защото те после изпратили за помощ в Поневеж. Дойдоха сто глупави слуги с офицери. Тях подплаших, а офицерите… за Бога, не се сърди!… заповядах да подгонят голи по снега с камшици, както бях направил веднъж с пан Тумграт в Оршанско…

Билевичувна повдигна глава; строгите й очи горяха от гняв, а бузите й се покриха с пурпур.

— Ти, ваша милост, нямаш нито срам, нито съвест! — каза тя.

Кмичиц я погледна учуден, млъкна за малко, после попита с променен глас:

— Истината ли казваш или се преструваш?

— Истината казвам; това е постъпка, достойна за разбойник, а не за рицар!… Истината казвам, защото репутацията на ваша милост ми тежи на сърцето, защото ме е срам, че едва си дошъл и вече цялото население тук те смята за насилник и те сочи с пръст!…

— Какво ме интересува вашето население! Едно куче десет къщи пази и пак няма много работа.

— Но никой от тая бедна шляхта не е обявен с присъда за безчестник, на никого името не е опозорено. Съдът няма да преследва тук никого освен ваша милост.

— О, нека не те боли глава от това. В нашата Жечпосполита си е господар всеки, който има сабя в ръка и успее да събере някакъв отряд около себе си. Какво ще ми сторят? От кого да ме е страх тук?

— Щом ваша милост не се страхуваш от никого, знай тогава, че аз се боя от Божия гняв… и от хорските сълзи и нещастия се боя! А позора не искам да деля с никого; при все че съм слаба жена, честта на името ми е може би по-мила, отколкото на мнозина, които се представят за рицари.

— За Бога, не ме плаши с отказ, че още не ме познаваш…

— О, вярвам, че и дядо ми не е познавал ваша милост!

Очите на Кмичиц започнаха да сипят искри, но и у нея се разигра билевичовската кръв.

— Хвърляй се, ваша милост, скърцай със зъби! — продължи тя смело. — Аз няма да се уплаша, при все че съм сама, а ваша милост разполагаш с цяла хоронгва разбойници; моята невинност ме пази!… Не зная ли, мислиш, че в Любич сте стреляли в портретите и че влачите момичетата за разпътство?… Ти не ме познаваш, ваша милост, ако смяташ, че ще мълча покорно. Аз искам от ваша милост честност и никакво завещание няма да ми попречи да искам това… Напротив, волята на дядо ми е да стана жена само на честен човек…

Кмичиц, изглежда, се засрами от тия истории в Любич, защото наведе глава и попита вече с по-тих глас:

— Кой ти каза за това стреляне?

— Цялата шляхта от околността го говори.

— Ще им платя аз на тия сивковци, изменници за тяхното доброжелателство — отвърна Кмичиц мрачно. — Но това стана в пияно състояние… в компания… защото войниците, като добият настроение, не могат да се въздържат. А колкото за момичетата, аз не съм ги влачил.

— Зная, че ония безсрамници, ония разбойници подсторват ваша милост за всичко…

— Това не са разбойници, те са мои офицери…

— Тия офицери на ваша милост аз натирих от къщата си!

Оленка очакваше, че той ще избухне, а вместо това с най-голяма почуда забеляза, че вестта за прогонването на другарите му не направи никакво впечатление на Кмичиц, дори напротив — сякаш му поправи настроението.

— Натири ги, а? — попита той.

— Да.

— И те си отидоха?

— Да.

— За Бога, ти имаш рицарска фантазия! Страшно ми харесва това, защото е опасно да се закача човек с такива хора. Един човек ли вече е заплатил тежко за това? Но и те знаят да слушат Кмичиц!… Виждаш ли! Отишли си смирено като агънца — виждаш ли! А защо? Защото се страхуват от мене!

Тук пан Анджей погледна наперено Оленка и започна да суче мустак; но тя се разсърди докрай от това непостоянство в настроенията и от ненавременното му самохвалство, та каза високомерно и подчертано:

— Ти, ваша милост, трябва да избереш между мене и тях, другояче не може да бъде!

Кмичиц, изглежда, не забелязваше решителността, с която говореше Оленка, та отговори небрежно, почти весело: