Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Луната се беше вече изтърколила високо над белите поля, когато пан Анджей тръгна обратно за Любич, а след него се влачеха войниците му, разтегнали се като змия по широкия път. Те минаваха не през Волмонтовиче, но по по-къс път, защото студът беше смразил блатата и по тях можеше да се мине безопасно.

Вахмистър Сорока се приближи до пан Анджей.

— Пане ротмистър — попита той, — къде ще спим в Любич?

— Махай се оттук! — отговори Кмичиц.

И продължи да язди отпред, без да говори с никого. В сърцето му бушуваше мъка, понякога гняв, но преди всичко яд към самия себе си. Това беше първата нощ през живота му, когато той правеше равносметка пред съвестта си и тази равносметка му тежеше повече от най-тежката броня. Той беше дошъл по тия места със засегната репутация, а какво беше направил, за да я поправи? Първия ден позволи да се стреля и развратничи в Любич и излъга, че не бил взел участие в това, когато взе; после позволяваше същото всеки ден. По-нататък: войниците сториха зло на гражданите, а той допълни това зло. Нещо по-лошо! Хвърли се срещу помощта, пратена от Поневеж, наби хората, подгони офицерите голи по снега… Ще възбудят дело срещу него — ще го загуби. Ще го осъдят на конфискация на имота, на лишаване от права и чест, а може би и на смърт. А той не ще може както по-рано да събере група въоръжени нехранимайковци и да се подиграва със законите, понеже възнамерява да се ожени, да заседне във Водокти, да служи не самостоятелно, а в редовната войска; там законът ще го намери и накаже. Освен това, дори да се отърве без наказание, има нещо грозно в тия му постъпки, нещо недостойно за един рицар. Разпасаността може да бъде някак потулена, но споменът за нея ще остане и в човешките сърца, и в собствената му съвест, и в сърцето на Оленка… Тук, когато си спомни, че тя все пак не го беше още отблъснала, че когато заминаваше, четеше в очите й прошка, тя му се видя добра като небесните ангели. И ето че го обземаше желание да се върне не утре, а веднага, да се върне колкото може по-скоро и да падне в краката й, и да моли тя да забрави, и да целува тия сладки очи, които оросиха днес лицето му със сълзи.

Искаше му се да ревне сам и чувстваше, че така обича тази девойка, както не е обичал никого никога през живота си. „Кълна се в пресвета дева Мария! — мислеше той в себе си. — Ще направя, каквото тя пожелае; ще снабдя богато другарите си и ще ги отпратя на другия край на света, защото е вярно, че те ме подбуждаха към злото.“

Тук му дойде на ум, че когато пристигне в Любич, най-вероятно ще ги намери пияни или с момичета и го обзе такъв гняв, та му се поиска да удари със сабята си когото и да било, дори тия войници, които водеше, и да ги сече без никаква милост.

— Аз ще им дам да разберат! — мърмореше той и си скубеше мустака. — Те още не са ме виждали такъв, какъвто ще ме видят…

Тук той почна яростно да боде коня си с шпори, да дърпа и тегли юздата, докато жребецът се разлудя, а Сорока, като видя това, измърмори на войниците:

— Ротмистърът побесня. Не дай, Боже, да му падне някой в ръцете…

Пан Анджей наистина беснееше. Наоколо цареше дълбока тишина. Луната светеше меко, небето искреше от хилядите звезди, най-слаб вятър дори не раздвижваше клоните на дърветата — само в сърцето на рицаря кипеше буря. Пътят до Любич му се стори дълъг като никога. Някакво непознато досега безпокойство започна да го връхлита от мрака, от горските дебри и от полята, облени от зеленикавата светлина на луната. Накрай умората налегна пан Анджей — та нали бе прекарал цялата нощ в Упита в пиянство и разгул. Но той искаше да надделее умората с нова умора, да се отърси от безпокойството посредством бърза езда, затова се обърна към войниците и изкомандва:

— В галоп!…

И полетя като стрела, а след него целият отряд. И те се носеха през тия гори и пусти поля като оная адска свита от рицари-кръстоносци, за които населението в Жмудж разказва, че понякога се явявали в светла лунна нощ и хвърчали във въздуха като вестители на война и необикновени бедствия. Тътен се носеше и пред тях, и зад тях; от конете започна да се вдига пара, но те намалиха бързината едва когато се показаха отрупаните със сняг покриви на Любич.

Портите намериха широко отворени. Кмичиц се учуди, че когато дворът се напълни с хора и коне, никой не излезе да попита кои са тия, които идат. Той очакваше, че ще намери прозорците светнали, че ще чуе гласа на Ухликовата цафара, на цигулка или весели викове на гуляй; но вместо това светеше само в двата прозореца на трапезарията, и то със съвсем слаба светлина, другаде беше тъмно, тихо и глухо. Вахмистър Сорока скочи пръв от коня си, за да държи стремето на ротмистъра.