Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Вървете да спите! — каза Кмичиц. — Които се поберат в стаята за прислугата, да спят там, а другите в конюшнята. Конете да се настанят в оборите и плевните и да им се донесе сено от сеновала.

— Слушам! — отговори вахмистърът.

Кмичиц слезе от коня. Вратата за пруста беше отворена широко, а прустът студен.

— Хей там! Има ли някой? — викна Кмичиц.

Никой не се обади.

— Хей там! — повтори той по-високо. Мълчание.

— Напили са се… — измърмори пан Анджей.

И го обзе такава ярост, че започна да скърца със зъби. Когато идваше насам, цял се тресеше от гняв, че ще намери пиянство и разврат, и сега тая тишина го дразнеше още повече.

Влезе в трапезарията. Върху грамадната маса гореше лоен светилник, който даваше червена, смесена с пушек светлина. Въздушното течение, което нахлу от пруста, така разлюля пламъка, че отначало пан Анджей не можеше да види нищо. Едва когато пламъкът се успокои, той съзря редица хора, налягали край стената.

— До смърт ли са се натряскали или какво? — измърмори той неспокойно.

После се приближи нетърпеливо до най-близката фигура. Лицето не можеше да види, тъй като беше в сянка, но по белия кожен колан и белия калъф за цафарата позна, че това е пан Ухлик, и започна да го бута безцеремонно с крак.

— Ставайте, синковци, ставайте!…

Но пан Ухлик лежеше неподвижен, с безсилно отпуснати ръце от двете страни на тялото, а зад него лежаха другите; никой не се прозя, не трепна, не се събуди, не промърмори. В тоя миг пан Кмичиц забеляза, че всички лежат възнак, в еднакво положение, и някакво страшно предчувствие сви сърцето му.

Той изтича до масата, грабна с разтреперана ръка светилника и го приближи до лицата на легналите.

Косата му настръхна, толкова страшна гледка се откри пред очите му… Той можа да познае Ухлик само по белия колан, защото лицето и главата му представяха безформена маса, кървава, отвратителна, без очи, нос и уста — само грамадните му мустаци стърчаха от тази ужасна локва. Пан Кмичиц осветяваше по-нататък… Втори поред лежеше Зенд, озъбен и с изскочили навън очи, в които бе изцъклен предсмъртен ужас. Третият поред, Раницки, беше с притворени очи, но по цялото си лице имаше бели, кървави и тъмни белези. Пан Кмичиц освети по-нататък… Четвърти лежеше пан Кокошински, най-скъпият на Кмичиц измежду всичките му другари, понеже му беше някогашен близък съсед. Той сякаш спеше спокойно, само отстрани в шията му се виждаше голяма рана навярно от кама. Пети поред лежеше грамадният пан Кулвец-Хипоцентаурус с разкъсан жупан на гърдите и изпосечено с многобройни удари лице. Пан Кмичиц приближаваше светилника до всяко лице и когато най-сетне светна в очите на шестия, на Рекуч, стори му се, че клепачите на нещастника трепнаха от светлината.

Тогава той сложи светилника на земята и започна леко да бута ранения.

— Рекуч, Рекуч! — викаше той. — Това съм аз, Кмичиц!… След клепачите затрепера и лицето, очите и устата ту се отваряха, ту се затваряха.

— Това съм аз! — каза Кмичиц.

За миг очите на Рекуч се отвориха напълно, той позна приятеля си и изстена тихо:

— Йендруш!… Свещеник!…

— Кой ви би така?! — викаше Кмичиц, хванал се за косата.

— Бу-три-ми-те… — дочу се толкова тих, та едва доловим глас.

След тия думи Рекуч се изпъна, вдърви се, отворените му очи се изцъклиха — и той свърши.

Кмичиц отиде мълчаливо до масата, сложи светилника на нея — самият той седна на един стол и започна да си опипва лицето с ръце като човек, който се е събудил от сън, но не знае дали вече е буден или още вижда картини от сън пред очите си.

После отново погледна телата, които лежаха в мрака. Студена пот изби на челото му, косата му настръхна и изведнъж той викна толкова страшно, че дори стъклата на прозорците затрепераха:

— Всичко живо, ставай!

Войниците, които се настаняваха в стаята за прислугата, чуха вика му и тичешком се втурнаха в стаята. Кмичиц им посочи с ръка труповете край стената.

— Убити! Убити! — повтаряше той с хриплив глас.

Войниците се спуснаха да гледат; някои дотичаха със запалени борини и започнаха да светят в очите на мъртвите. След първия миг на изумление се вдигна глъчка и бъркотия. Дотичаха и тия, които си бяха вече легнали в конюшните и оборите. Цялата къща светна, зашумя от хора и всред тая бъркотия, викове и въпроси само убитите лежаха край стената невъзмутимо и тихо, равнодушни към всичко и — противно на натурата си — спокойни. Душите им бяха излезли, а телата им не можеха да се събудят нито от тръби за бой, нито от звъна на чаши при пир.