Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Затова навремени на девойката се струваше, че някаква зла орис, някаква могъща и нечиста сила го е тласнала към всички тези насилия, които извърши, и тогава я обземаше наистина неизмерима жал за този нещастник и неугасналата любов отново пламваше в сърцето, подклаждана от пресния спомен за неговата рицарска фигура, думи, заклинания, любов.

В това време сто протеста отидоха срещу него в замъка, сто процеса го заплашваха, а пан староста Хлебович изпрати хора да хванат престъпника.

Законът трябваше да го накаже.

Но от присъдите до тяхното изпълнение беше още много далече, тъй като безредието се засилваше все повече в Жечпосполита. Страхотна война се бе надвесила над страната и се приближаваше с кървави крачки към Жмудж. Могъщият Радживил от Бирже, който едничък би могъл да подкрепи закона с въоръжените си сили, беше твърде много зает с обществените дела, а още повече потънал в големи замисли относно своя род, който искаше да издигне над всички други в страната, дори за сметка на обществения интерес. А другите магнати също мислеха повече за себе си, отколкото за Жечпосполита. Защото от времето на казашката война се бяха вече пропукали всички спойки в могъщата сграда на тая Жечпосполита.

Страна многолюдна, богата, пълна с храбри рицари, ставаше плячка на чужденците, а заедно с това своеволието и безчинствата все повече надигаха глава и можеха да погазват закона, стига да чувстват сили зад себе си.

Потисканите можеха да намерят най-добра и почти единствена защита срещу потисниците в собствените си саби; затова и цяла Лауда, като протестираше срещу Кмичиц в замъците, дълго още стоеше на кон, готова да отблъсне силата със сила.

Но изтече месец, а за Кмичиц не се чуваше нищо. Хората започнаха да дишат по-леко. По-заможната шляхта прибра обратно въоръжените си хора, които бе изпратила да пазят Водокти. Дребните шляхтичи копнееха за работа и почивка в собствените си селища, та също започнаха да се разотиват. А когато с течение на времето военният дух се уталожваше, у тази бедна шляхта все повече растеше желанието да преследва избягалия посредством закона и да предявява претенциите си пред съдилищата. Защото, макар присъдите да не можеха да достигнат самия Кмичиц, останало беше Любич, голямо и прекрасно имение, готово обезщетение за нанесените щети. При това желанието да водят процеси бе поддържано усърдно всред лауданската шляхта от панна Александра. На два пъти лауданските старейшини се събираха при нея на съвещание, а тя не само че участваше в тези съвещания, но ги ръководеше и удивляваше всички със своя съвсем не женски ум и толкова сполучливи мнения, та не един правник би могъл да й завиди. Тогава лауданските старейшини искаха да вземат Любич с оръжие и да го дадат на Бутримите, но девойката възразяваше решително.

— Не отвръщайте на насилието с насилие — казваше тя, — защото и вашата кауза няма да спечели от това; нека бъде на ваша страна пълна невинност. Той е човек богат и с връзки и в съдилищата ще намери поддръжници, а ако дадете най-малък повод, може да си навлечете нова беда. Нека вашето право бъде толкова ясно, че всеки съд, дори съставен от негови братя, да не може да реши другояче освен във ваша полза. Кажете на Бутримите да не вземат нито покъщнини, нито добитък и да оставят Любич на мира. Каквото им е необходимо, ще им го дам от Митруни, където има повече всякакви блага, отколкото е имало когато и да било във Волмонтовичи. Ако пан Кмичиц отново се покаже тук, и него да оставят на мира, докато няма присъда, и да не посягат на живота му. Помнете, че само докато той е жив, ще имате срещу кого да предявявате вашите претенции.

Така говореше умната девойка със здрав разум, а те славеха нейната мъдрост, без да му мислят, че отлагането може да се окаже и в полза на пан Анджей или най-малко, че му запазва живота. Може би Оленка искаше именно да осигури този нещастен живот пред някаква внезапна случка. Но шляхтата я послуша, защото от стари, прастари времена беше свикнала да смята за евангелие всичко, което излиза от устата на Билевичи; и Любич се запази непокътнат — а пан Анджей, ако се покажеше, би могъл да остане засега спокойно в Любич.

Но той не се показа. Вместо това месец и половина по-късно при девойката дойде пратеник с писмо, някакъв чужд, никому непознат човек. Писмото беше от Кмичиц и в него бе писано следното:

„От сърце любима, най-скъпа, непрежалима Оленка! Присъщо е на всяко творение и особено на човека, дори на най-лошия, да отмъщава за неправдите към него и ако някой му стори зло, тогава той е готов да му плати със същото. И ако аз изпосякох тази корава шляхта, Бог вижда, че това стана не поради някаква жестокост, а понеже — въпреки божието и човешкото право — избиха моите другари, без да вземат под внимание тяхната младост и висок произход, избиха ги така, както не би ги сполетяло никъде, нито дори у казаците или татарите. Не ще отричам, че ме овладя почти свръхчовешки гняв, но кой би се чудил на гняв, който води началото си от пролятата приятелска кръв? Духовете на покойните Кокошински, Раницки, Ухлик, Рекуч, Кулвец и Зенд, в разцвета на своята възраст и слава невинно съсечени, въоръжиха ръката ми тъкмо тогава, когато — кълна се в Бога — замислях да живея само в съгласие и дружба с цялата лауданска шляхта, тъй като исках да променя целия си живот в съгласие с твоите сладки съвети. Когато слушаш оплакванията срещу мене, не отхвърляй и моята защита и отсъди справедливо. Сега на мене ми е жал за тия хора от шляхтишкото селище, защото може да са пострадали и невинни, но когато войникът отмъщава за братска кръв, той не може да различи невинните от виновните и никого не щади. По-добре да не беше ставало това, което ме изложи в твоите очи. За чужди грехове и вини, за справедливия си гняв аз съм подложен на най-тежко за мене покаяние, защото, като те загубих, в отчаяние спя и в отчаяние се будя, без да мога да забравя нито тебе, нито любовта. Нека ме осъдят съдилищата мене, нещастия, нека сеймовете потвърдят присъдите. Нека разтръбят присъдата ми, нека ме лишат от чест и права, нека земята се разтвори под краката ми — всичко ще понеса, всичко ще претърпя, само ти, за Бога, не ме изхвърляй от сърцето си. Ще направя всичко, каквото поискат, ще дам Любич, след оттеглянето на неприятеля ще дам и оршанските си имоти; имам закопани в горите рубли, взети като плячка, и тях нека вземат, стига да ми кажеш, че ще ми останеш вярна, както ти заповядва от оня свят покойният ти дядо. Ти ми спаси живота, спаси сега и душата ми, дай ми възможност да изкупя извършеното зло, позволи ми да променя живота си, защото виждам вече, че ако ме напуснеш, и Господ-Бог ще ме напусне, а отчаянието ще ме тласне към още по-лоши дела…“