Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

И пан Володиовски беше толкова добре тук, та макар че в Кейдани можеше да има и по-големи удобства, и славен медик, щом пожелае, той стоеше в Пацунеле, а старият Гащовт го държеше с радост и го гледаше като писано яйце, защото необикновено много повишаваше значението му в цяла Лауда фактът, че има толкова знаменит гост, който би могъл да прави чест и на самия Радживил.

След като разгроми и прогони Кмичиц, влюбената в пан Володиовски шляхта намисли и реши да го ожени за панна Александра. „Какво ще й търсим мъж по света! — казваха старейшините на нарочното събрание, на което бе разглеждан този въпрос. — Щом оня изменник се опозори така с престъпните си действия, че ако е жив, трябва да бъде предаден на палача, тогава и тя трябва да го е изхвърлила вече от сърцето си, понеже и така беше предвидено в специална клауза на завещанието. Нека пан Володиовски се ожени за нея. Като настойници ние можем да позволим това и тогава тя ще получи за мъж благороден кавалер, а ние съсед и вожд.“

Когато това мнение беше прието единодушно, старейшините отидоха най-напред при пан Володиовски, който, без да му мисли много, се съгласи с всичко, а после при „господарката“, която помисли още по-малко и се противопостави решително. „С Любич — каза тя — имаше право да се разпорежда само покойният и това имение не може да бъде отнето от пан Кмичиц, докато съдът не го осъди на смърт; що се отнася до моята женитба, дори не споменавайте това. Прекалено много болка нося в себе си, та не мога да мисля за нещо подобно… Оня изхвърлих от сърцето си, но тоя, дори да е най-достоен, не ми го довеждайте, защото изобщо няма да изляза да го посрещна.“

Нямаше какво да се каже на такъв решителен отказ и шляхтата се върна по домовете си силно разтревожена; по-малко се разтревожи пан Володиовски, а най-малко младите дъщери на Гащовт: Терка, Маришка и Зоня. Те бяха едри и румени девойки, косите им с цвета на лен, очите като незабравки, а плещите широки. Пацунелките изобщо се славеха с хубостта си; когато вървяха на група към черквата, човек би казал, че това са цветя в ливада! А тези три бяха най-хубавите между пацунелките; освен това старият Гащовт не се скъпеше да харчи за образованието им. Органистът от Митруни ги бе научил да четат, да пеят черковни песни, а най-голямата, Терка, и да свири на лютня. Те имаха добри сърца и се грижеха нежно за пан Володиовски, като една друга се надпреварваха в грижите и вниманието си. За Маришка се приказваше, че е влюбена в младия рицар; в тия приказки обаче не се съдържаше цялата истина, защото не само тя, но и трите бяха влюбени до забрава. Той също ги обичаше безкрайно много, особено Маришка и Зоня, тъй като Терка имаше обичай прекалено много да кори мъжката изменчивост.

Много пъти се случваше през дългите зимни вечери старият Гащовт да отиде да спи, след като си пийнеше греяна водка с подправки, а те оставаха с пан Володиовски край камината; недоверчивата Терка преде къделя, сладката Мариша се занимава с чистене на пух, а Зоня навива преждата от вретената на гранки. Но когато пан Володиовски започне да разказва за войните, в които е участвал, или за чудесиите, които е видял в разните магнатски дворове, тогава работата престава, момичетата зяпват в устата му и току някоя викне от удивление: „Ах, аз не съм на земята! Скъпи вие мой!“ А друга отговори: „Цяла нощ няма да склопя очи!“

А пан Володиовски, колкото повече оздравяваше и от време на време вече започваше свободно да владее сабята, ставаше по-весел и разказваше с все по-голяма готовност. Така една вечер те бяха седнали, както обикновено след вечеря, пред камината, изпод която ярка светлина осветяваше цялата тъмна стая, и още отначало бяха започнали да се шегуват. Момичетата искаха пан Володиовски да им разказва, а той молеше Терка да му запее нещо при съпровод на лютня.

— Сам запей, ваша милост! — отговаряше тя и отблъскваше инструмента, който й подаваше пан Володиовски. — Аз имам работа. Като си бил по света, разни песни трябва да си научил.

— Разбира се, че съм научил. Но днес нека бъде така: аз ще запея най-напред, а ваша милост, панно, след мене. Работата няма да пропадне. Ако те молеше жена, надали щеше да отказваш, но на мъж винаги се противиш.

— Защото това заслужава.

— И мене ли така презираш, ваша милост?

— Ах, как щяло! Пей вече, ваша милост.

Пан Володиовски задрънка на лютнята, придаде смешен израз на лицето си и започна с фалшив глас: