Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Кой може да отгатне колко милостиви гласове се надигнаха в душата на Оленка в защита на пан Анджей, кой би могъл да ги запише! Любовта е като горска семка, лети бързо с вятъра, но когато порасне като дърво в сърцето, навярно само със сърцето може да бъде изтръгнато. Билевичувна беше от ония, които силно обичат с честното си сърце, та със сълзи обля това писмо на Кмичиц. Но тя не можеше от първа дума да забрави всичко, всичко да прости. Разкаянието на Кмичиц навярно беше искрено, но душата му беше останала дива, а невъздържаната му натура едва ли се беше променила толкова много поради случилото се, та да може без страх да се мисли за бъдещето. Не думи, а дела се искаха в бъдеще от страна на пан Анджей. Пък и как би могла да каже тя на човек, който бе окървавил цялата околност, чието име никой от двата бряга на Лауда не изричаше без проклятие: „Ела! Заради труповете, пожарищата, кръвта и човешките сълзи ти давам своята любов и своята ръка.“

Ето защо тя му отговори другояче:

„Както казах на ваша милост, че не искам да те познавам и виждам, така ще държа и по-нататък, дори ако трябва да ми се разкъса сърцето. Злочестините, които нанесе ваша милост на хората тук, не се заплащат нито с богатство, нито с пари, защото умрелите не могат да бъдат възкресени. И не богатството си загуби ваша милост, а славата. Нека ти прости тази шляхта, която ваша милост изгори и изби, тогава ще ти простя и аз; нека те приеме тя, тогава ще те приема и аз; нека тя да се застъпи първа за тебе, тогава аз ще изслушам застъпничеството й. А понеже това никога не може да стане, търси, ваша милост, някъде другаде щастието си и най-напред Божията, не човешката прошка, защото Божията ти е по-необходима…“

Панна Александра обля със сълзи всяка дума на писмото, после го запечата с билевичовския пръстен и сама го занесе на пратеника.

— Откъде си? — попита тя, като изгледа тази странна фигура на полуселянин, полуслуга.

— От гората, господарке.

— А къде е господарят ти?

— Това нямам право да кажа… Но той е далеко оттук; аз пътувах пет дни и уморих коня си.

— Ето ти един талер! — каза Оленка. — А господарят ти не е ли болен?

— Здрав е като бик.

— А не е ли гладен? Но не се ли намира в нужда?

— Той е богат господар.

— Сбогом.

— Кланям се в краката ти.

— Кажи на господаря… чакай… кажи на господаря си… Бог да му помага…

Селянинът си отиде и отново затекоха дни, седмици без вест за Кмичиц; вместо това пристигаха новини по общите работи на страната, една от друга по-лоши. Войската на Ховански заливаше все по-широко Жечпосполита. Без да се смятат украинските земи, в самото Велико княжество бяха заети Полоцкото, Смоленското, Витебското, Мшчиславското, Минското и Новогродското воеводство; само част от Вилненското, Бжеско-литовското, Троцкото воеводство и Жмуджското староство още дишаха със свободни гърди, но и те всеки ден очакваха гости.

Изглежда, че Жечпосполита беше слязла на последното стъпало от своето безсилие, щом не можеше да даде отпор тъкмо на ония сили, които беше подценявала дори досега и с които винаги се беше борила победоносно. Вярно, че тези сили бяха подпомагани от неугасимия и постоянно възобновяващ се бунт на Хмелницки, истинска стоглава хидра; но въпреки бунта, въпреки изтощаването на силите в по-раншните войни и наблюдатели и бойци твърдяха, че само Великото княжество можеше и беше в състояние не само да отблъсне напора, но и да пренесе победоносно знамената извън собствените си граници. За зла чест вътрешните несгоди се изправяха като пречка за тая възможност и парализираха усилията дори на ония граждани, които бяха готови да жертват живота и имота си.

В това време в още незаетите земи пристигаха хиляди бежанци както от шляхтата, така и от простолюдието. Градовете, градчетата и селата в Жмудж бяха пълни с хора, изпаднали в беда и отчаяние от военните неуспехи. Местното население нито можеше да подслони всички, нито да им даде достатъчно храна — затова много пъти хора от по-долните съсловия умираха от глад; често те вземаха насила онова, което им се отказваше; оттук размириците, битките и разбойничествата ставаха по-чести.

Зимата беше необикновена по своята суровост. Дойде най-сетне април, а дебел сняг покриваше не само горите, но и полето. Когато миналогодишните запаси се изчерпаха, а нови още нямаше, започна да върлува глад, брат на войната, и той разпростираше все по-широко владичеството си. Когато човек излезеше от къщи, не беше рядкост да види човешки трупове по полята край пътищата, вкочанени, изгризали от вълците, които се бяха размножили необикновено много и на цели стада се приближаваха до самите села и шляхтишки селища. Воят им се смесваше с човешкия зов за милост; защото по горите, по полята и до самите села нощем светеха многобройни огньове, край които бедняци грееха премръзналите си крайници, а минеше ли някой, тичаха подире му и го молеха за пари, за хляб, за милосърдие, като стенеха, проклинаха и заплашваха едновременно. Суеверен страх обхвана човешките умове. Мнозина твърдяха, че тези толкова неуспешни войни и тия небивали досега бедствия са свързани с името на краля. С готовност обясняваха, че буквите J. C. R., изрязани върху монетите, означават не само Joannes Casimirus Rex 37 37 Ян Казимеж Крал (лат.). — Бел.прев. , но и Initium Calamitatis Regni 38 38 Начало на бедствията за кралството (лат.). — Бел.прев. . А щом в още необхванатите от войната провинции се създаваше такъв страх и безредие, лесно можем да се досетим какво ставаше там, където вече тъпчеше огненият крак на войната. Цялата Жечпосполита беше разкапана, разкъсвана от партизански бойни групи, болна и в треска, като човек пред смъртта. Предричаха се също нови външни войни и вътрешни размирици. Причини за това не липсваха. Разни могъщи в Жечпосполита родове, обзети от вихъра на несъгласието, се гледаха като неприятелски държави, а след тях цели земи и околии образуваха враждебни лагери. Така именно беше в Литва, където острата свада между Януш Радживил, велик хетман 39 39 В стара Полша и Литва върховен началник на въоръжените сили. Имало е четири хетмана: велик коронен хетман и полеви коронен хетман, както и велик литовски хетман и полеви литовски хетман. Хетманският пост е бил доживотен. — Бел.прев. , и Гошевски, полеви хетман, а едновременно подскарби на великото литовско княжество, се беше превърнала в открита война. На страната на подскарбия застанаха силните Сапехи, на които отдавна беше като трън в окото мощта на радживиловския дом. Тези противници хвърляха наистина тежки обвинения срещу великия хетман: че в желанието си да придобие слава само за себе си погубил войската при Шклов и предал страната в плячка; че повече се стремял към правото на рода си да заседава в сеймовете на германската империя, а не се грижел за благото на Жечпосполита; че дори мислел за независима корона, че преследвал католиците…