Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

В това време всред войнишката гълчава все повече вземаха връх възгласите на заплаха и ярост. Кмичиц, който досега беше като замаян, скочи внезапно и викна:

— На конете!…

Всичко живо тръгна към вратата. Не мина половин час и повече от сто конници се носеха презглава по широкия снежен път, а начело летеше пан Анджей, без фуражка, с гола сабя в ръка, сякаш овладян от злия дух. В нощната тишина се чуваха диви възгласи:

— Бий! Убивай!…

Месецът тъкмо бе достигнал зенита си в своя небесен път, когато изведнъж блясъкът му започна да се смесва и слива с червената светлина, която излизаше сякаш изпод земята; малко по малко небето ставаше все по-червено и човек би помислил, че изгрява зората, докато най-сетне червено кърваво сияние обля цялата околност. Море от огън бушуваше над грамадното шляхтишко село на Бутримите, а дивите войници на Кмичиц всред дим, пожар и искри, които избухваха като стълбове нагоре, избиваха до крак ужасеното и изгубило ума и дума население…

Жителите на съседните шляхтишки селища се събудиха от сън. Големи и малки групи от Димните Гошчевичи, Стакяни, Гащовти и Домашевичи се събираха по пътищата, пред къщите и като гледаха към пожара, предаваха от уста на уста тревожни вести: „Навярно неприятел е нахлул и опожарява Бутримите… Това не е обикновен пожар!“

Пушечните гърмежи, които се чуваха от време на време в далечината, потвърждаваха тия предположения.

— Да им отидем на помощ! — викаха по-смелите. — Не бива да оставим да гинат братята ни…

И докато възрастните говореха така, младите, които поради зимната вършитба не бяха отишли в Рошене, възсядаха конете. В Кракинов и Упита забиха черковните камбани.

Във Водокти тихо почукване на вратата събуди панна Александра.

— Оленко, ставай! — викаше панна Франчишка Кулвецувна.

— Влез, леличко! Какво става там?

— Волмонтовиче гори!

— В името на Отца и Сина, и Светия Дух!

— Чак тук се чуват гърмежи, там има битка! Боже, смили се над нас!

Оленка викна страшно, после скочи от леглото и започна да се облича бързо. Тялото й трепереше като при треска. Само тя се досети веднага какъв неприятел е нападнал нещастните Бутрими.

След малко жените от цялата къща се втурнаха разбудени с плач и ридание. Оленка падна на колене пред иконата, те последваха примера й и всички започнаха да произнасят високо молитва за умиращи.

Бяха едва на половината, когато силно чукане разтърси вратата на трема. Жените скочиха на крака, вик на уплаха се изтръгна от гърдите им:

— Не отваряйте! Не отваряйте!

Чукането се повтори с удвоена сила, човек би казал, че вратата ще изскочи от пантите си. В това време между струпалите се жени се втурна слугата Костек.

— Господарке! — викаше той. — Някакъв човек чука; да отворя ли или не?

— Сам ли е?

— Сам.

— Върви, отвори!

Слугата скочи, а тя грабна свещ и мина в трапезарията, последвана от панна Франчишка и всички предачки.

Едва успя да сложи свещта на масата, когато в трема се чу звънът на железните скоби, скърцането на отваряната врата и пред очите на жените се появи пан Кмичиц, страшен, чер от дим, кървав, задъхан и с обезумели очи.

— Конят ми падна при гората! — викна той. — Преследват ме!…

Панна Александра впи в него очи.

— Ваша милост ли подпали Волмонтовиче?

— Аз!… Аз!…

Той искаше да каже още нещо, но изведнъж откъм пътя и гората се чуха далечни викове и тропот на коне, който се приближаваше с необикновена скорост.

— Дяволите идват за душата ми!… Добре! — викна Кмичиц сякаш в треска.

В същия миг панна Александра се обърна към предачките:

— Ако питат, ще кажете, че тук няма никого, а сега вървете в стаята си и ще дойдете, като се съмне!…

После се обърна към Кмичиц:

— Ваша милост там! — каза и посочи съседната стая.

И тя го вмъкна почти насила през отворената врата и веднага я затвори.

В това време въоръжени хора напълниха двора и в миг Бутрими, Гошчевичи, Домашевичи и други нахлуха в къщата. Щом видяха панна Александра, спряха се в трапезарията — а тя, застанала със свещ в ръка, затваряше със себе си пътя към по-нататъшните врати.

— Хора! Какво става? Какво търсите тук? — питаше тя, без да й мигне окото пред страшните погледи и зловещия блясък на голите саби.

— Кмичиц изгори Волмонтовиче! — викнаха в хор шляхтичите. — Изби мъже, жени, деца! Кмичиц направи това!…

— Ние избихме неговите хора — разнесе се гласът на Юзва Бутрим, — а сега искаме неговата глава!…