Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Господи, Иисусе Христе! — възкликнаха пацунелките.

— … с дяволи. Понякога безкрайно море, а по него кораби и сирени. Едни лица се спущат от небето, други излизат от земята.

— Само ада не бих искала да видя! — възкликна Зоня. — И ми е чудно, че хората не бягат при толкова страшна гледка.

— Не само не бягат, но и се потупват от удоволствие — отговори пан Володиовски, — защото всичко това е нагласено, не е истинско, и като се прекръстиш, не изчезва. В тая работа злият дух няма нищо общо, а само човешкото майсторство. Дори и епископи ходят там заедно с кралското семейство, и разни големци, които после сядат на пир с краля, преди да отидат да спят.

— А какво правят сутрин и през деня?

— Това зависи от настроението им. Като станат сутрин, вземат си банята. Това е една такава стая, в която няма под, а калаен трап, който блести като сребро, и в този трап вода.

— Вода в стая… де се е чуло?

— Така е… и расте или намалява според волята ти; може също така да е топла или съвсем студена, понеже там има тръби с канелки, по които идва и една, и друга. Врътнеш, ваша милост, канелката и така почне да тече, че можеш и да плуваш в стаята като в езеро… Никой крал няма такъв замък като нашия милостив господар; това се знае, чуждите посланици разправят същото; и никой крал не владее такъв знаменит народ, защото, макар по света да има разни знаменити нации, все пак Бог в милосърдието си най-много е надарил нашата.

— Щастлив е нашият крал! — въздъхна Терка.

— Разбира се, че би бил щастлив, ако не бяха обществените работи, ако не бяха несполучливите войни, които гнетят Жечпосполита заради нашите грехове и несъгласия. Всичко това тежи върху кралските плещи, а на това отгоре и укори му правят в сеймовете заради нашите вини. А какво е виновен той, че не искат да го слушат?… Тежки времена дойдоха за отечеството, толкова тежки, колкото още никога не е имало. И най-жалкият неприятел вече се отнася пренебрежително с нас, които до неотдавна воювахме щастливо с турския султан. Така Бог наказва суетността. Хвала му, че ръката ми вече се движи добре… тъй като е време, крайно време да си спомня за милото отечество и да тръгна на война. Грях е да бездейства човек в такива тежки времена.

— Само за заминаване не споменавай, ваша милост.

— Не може да бъде другояче. Добре ми е тук между вас, но колкото ми е по-добре, толкова ми е по-зле. Нека там умните да решават по сеймовете, а войникът копнее за бойното поле. Докато е живот, дотогава и служба. След смъртта — Бог, който гледа в сърцата, най-добре ще награди тези, които служат не за повишения, а от обич към отечеството… А такива като че ли са все по-малко и затова дойде този черен час за нас.

Очите на Мариша започнаха да се навлажняват, докато накрая се напълниха със сълзи, които бликнаха по румените й бузи.

— Ти, ваша милост, ще заминеш и ще забравиш, а ние тук сигурно ще изсъхнем. Кой ще ни брани тук от нападатели?

— Ще замина, но ще запазя благодарността си. Рядко има толкова добри хора както в Пацунеле!… А вие, ваша милост панни, все още ли се страхувате от тоя Кмичиц?

— Разбира се, че се страхуваме. Майките плашат тук децата си с него като с върколак.

— Той няма да се върне вече, а и да се върне, не ще бъдат с него тези нехранимайковци, които — като имам пред очи онова, което говорят хората — са били по-лоши от него. Жалко е дори, че такъв добър воин се е опозорил така и е загубил славата и имота си.

— И панна Александра.

— И панна Александра. Много хубави работи разправят за нея.

— Сега тя, горката, по цели дни само плаче и плаче…

— Хм! — каза пан Володиовски. — Но едва ли плаче за Кмичиц?

— Кой знае! — каза Мариша.

— Толкова по-зле за нея, защото той няма вече да дойде тук; хетманът е върнал част от лауданците по домовете им, та сега тук има достатъчно сили. Без съд ще го съсечем веднага. Той сигурно знае, че лауданците са се върнали, и дори носа си няма да покаже тук.

— Като че ли нашите отново ще тръгват — каза Терка, — защото само за кратко време получили позволение да си дойдат по домовете.

— Ами! — каза пан Володиовски. — Хетманът ги е разпуснал, защото в съкровището няма пари. Истинско нещастие! Когато хората са най-необходими, трябва да бъдат връщани… Но лека нощ вече, ваша милост панни, време е за спане. И нека да не се присъни на някои от вас пан Кмичиц с огнен меч…

След тия думи пан Володиовски стана от пейката и тръгна да си върви, но едва направи крачка към стаичката си, когато внезапно се чу шум в пруста и някакъв глас започна да вика пронизително зад вратата.