Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Гошчевичите няма ли ги? — попита пан Володиовски.

— О! Значи, ваша милост пан полковник!… Слава Богу! — извикаха новопристигналите. — Гошчевичите вече идват… Чуват се през гората. Знаеш ли, ваша милост, че я отвлякъл в Любич?

— Зная. Няма да отиде далеко с нея.

Наистина Кмичиц не беше взел предвид единствената опасност за дръзката си акция, той не знаеше, че значителни сили от шляхтата току-що се бяха върнали по домовете си. Смяташе, че шляхтишките селища са пусти както при първия му престой в Любич; вместо това сега, като се смятат и Гошчевичите, без Стакяните, които не можаха да дойдат навреме, пан Володиовски можеше да изведе срещу него около триста саби, и то хора обучени и свикнали да воюват.

Все повече шляхтичи пристигаха във Волмонтовичи.

Най-сетне дойдоха и Гошчевичите, очаквани с нетърпение. Пан Володиовски строи отряда си и сърцето му чак пърхаше от радост, като гледаше колко лесно и с какво умение застанаха в редици. От пръв поглед можеше да се познае, че това са войници, а не обикновена разпусната шляхта. Пан Володиовски се зарадва и поради това, защото си помисли, че скоро ще ги поведе и по-далече.

Понесоха се в тръс към Любич през оная гора, през която по-рано Кмичиц преминаваше всеки ден. Беше минало вече полунощ. Най-сетне луната изгря на небето и освети гората, пътя и бойците, разчупи бледите си лъчи върху острията на пиките, отразяваше се в лъскавите саби. Шляхтата разговаряше тихо за необикновеното събитие, което ги бе изтръгнало от леглата.

— Тук минаваха разни хора — казваше един от Домашевичите. — Мислехме, че са бегълци, а то навярно са били негови шпиони.

— То се знае. Всеки ден разни чужди просяци се отбиваха във Водокти уж за милостиня — отговори друг.

— А какви са тия войници при Кмичиц?

— Слугите от Водокти казват, че били казаци. Може би Кмичиц се е сдушил с Ховански или Золтаренко. Досега беше разбойник, а сега е явен предател.

— Как е могъл да докара чак тук казаци?

— С такава голяма банда не е лесно да се промъкне. Първата наша хоронгва би го задържала по пътя.

— Първо, могъл е да се движи през горите и, второ, малко ли панове се навъртат с дворцови казаци? Кой ще ги различи от неприятеля; ако са ги питали, те са казвали, че са придворни войници.

— Той ще се защитава — казваше един от Гошчевичите, — защото е храбър и решителен човек, но нашият полковник ще се справи с него.

— А пък Бутримите са се заклели, че дори един върху друг да паднат, той няма да им се измъкне жив оттук. Те са страшно озлобени срещу него.

— О! А като го съсечем, срещу кого ще се жалят за стореното им зло? По-добре да го хванем жив и го предадем на съда.

— Какво ще мислим сега за съд, когато всички са се объркали съвсем! Знаете ли, ваша милост панове, какво приказват хората? Че и шведите може да почнат война срещу нас.

— Опазил ни Бог!… Московската сила и Хмелницки! Само шведите липсват, за да дойде последният час на Жечпосполита.

Изведнъж пан Володиовски, който яздеше начело, се обърна и каза:

— Тихо там, ваша милост панове!

Шляхтата млъкна, защото Любич вече се виждаше. След четвърт час се приближиха на по-малко от двеста метра от имението. Всички прозорци светеха; светеше чак на двора, където беше пълно с въоръжени хора и коне. Никъде никаква стража, никаква предпазливост — изглежда, че пан Кмичиц прекалено много вярваше на силите си. Като се приближиха още, пан Володиовски с един поглед позна казаците, с които се беше толкова навоювал още през времето на великия Йереми, а после под командването на Радживил, затова измърмори на себе си:

— Ако това са чужди казаци, тоя нехранимайко го е прекалил!

И продължи да гледа, като спря целия отряд. Суетнята на двора беше страшна. Едни казаци светеха с факли, други тичаха на всички страни, излизаха и влизаха вкъщи, изнасяха вещи, товареха вързопи в колите; други извеждаха коне от конюшните, добитък от оборите; викове, подвиквания един към друг и заповеди се кръстосваха на всички страни. Светлината на факлите сякаш осветяваше пренасяне на арендатор в ново имение.

Кшищоф Домашевич, най-старият между Домашевичите, се приближи до пан Володиовски.

— Ваша милост! — каза той. — Целия Любич искат да натоварят на колите.

— Няма да откарат — отвърна пан Володиовски — не само Любич, но и собствената си кожа. Не мога обаче да позная Кмичиц, който е опитен войник. Никаква стража!

— Защото силата му е голяма; струва ми се, че са повече от триста души. Ако не бяхме се върнали от войската, можеше посред бял ден да мине с колите през всичките шляхтишки селища.