Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— А какви са тези хора, които са дошли сега с ваша милост? Откъде взе ваша милост тия помощници? — питаше пан Володиовски.

— Откъде съм ги взел, взел съм ги. Не срещу отечеството съм ги събрал, а за да търся правото си.

— Такъв ли си бил ти?… Значи заради частни интереси си се присъединил към неприятеля? А с какво ще му платиш за тази услуга, ако не с измяна?… Не, братко, не бих ти пречил да се споразумяваш с тази шляхта тук, но да повикаш неприятеля на помощ — това е друга работа. Няма да ти се размине. А сега почвай, почвай, защото виждам, че те обзема страх, макар да се представяш за оршански майстор в боя.

— Ти поиска! — каза Кмичиц и застана в бойна позиция.

Но пан Володиовски не бързаше и без още да извади сабята, огледа се наоколо по небето. Съмваше се вече. На изток първата златна и светлосиня лента се простираше като светлиста ивица, на двора обаче беше още тъмно, а особено пред къщата владееше пълен мрак.

— Денят започва добре — каза пан Володиовски, — но слънцето няма да изгрее скоро. Може би ваша милост желае да ни посветят?

— Все ми е едно.

— Ваша милост панове! — извика пан Володиовски, като се обърна към шляхтата. — Я скочете за снопчета пръчки и борина, та да ни бъде по-светло при този оршански танц.

Шляхтата, на която шеговитият тон на младия полковник действаше много успокоително, се затече живо към кухнята; някои започнаха да събират стъпканите през време на битката факли и скоро близо петдесет червени пламъка засветиха в бледия утринен здрач. Пан Володиовски ги посочи със сабята на Кмичиц.

— Гледай, ваша милост, същинско погребение!

А Кмичиц отвърна веднага:

— Полковник погребват, та трябва да бъде тържествено!

— Лют змей си, ваша милост!…

В това време шляхтата направи мълчаливо кръг около рицарите; всички вдигнаха нагоре запалена борина, зад тях се настаниха други, любопитни и неспокойни; в средата противниците се мереха с очи. Настана страхотна тишина, само изгорените въгленчета падаха с шумолене на земята. Пан Володиовски беше весел като щиглец във ведра утрин.

— Започвай, ваша милост! — каза Кмичиц.

Първият удар звънна като ехо в сърцата на всички зрители; пан Володиовски замахна сякаш пренебрежително, пан Кмичиц отблъсна и замахна на свой ред, пан Володиовски също отблъсна. Сухите удари ставаха все по-чести. Всички затаиха дъх. Кмичиц нападаше с ярост, а пан Володиовски сложи лявата си ръка отзад и застана спокойно, като правеше небрежно много малки, почти незначителни движения; изглеждаше, че той само иска да се пази, а едновременно да пази и противника — понякога правеше малка крачка назад, понякога пристъпваше напред — като че ли проучваше опитността на Кмичиц. Кмичиц се разпалваше, а Володиовски се държеше хладно като майстор, който изпитва ученика си, и все по-спокойно; най-сетне, за голямо удивление на шляхтата, заговори:

— Да си поприказваме — каза той, — та времето да не ни се вижда дълго… Аха! Значи това е оршанският метод?… Изглежда, че там сами вършеете граха, защото ваша милост замахваш като с тояга 43 43 Един от начините за вършеене в Полша в миналото е бил с особен вид тояга. — Бел.прев. … Страшно ще се умориш. Вярно ли е наистина, че в Оршанско си най-добрият?… Този удар е на мода само всред слугите в съда… Този е курландски… добър е да се пазиш с него от кучета. Внимавай, ваша милост, за върха на сабята… Не извивай така ръката, че виж какво ще стане… Вдигни!…

Последната дума пан Володиовски изрече високо, едновременно направи полукръг, дръпна към себе си ръката и сабята си и докато зрителите разберат какво значи: „Вдигни!“ — сабята на Кмичиц отхвръкна над главата на пан Володиовски като извадена игла от конец и падна зад гърба му, а той каза:

— Това се нарича: да изтръгваш сабята.

Кмичиц стоеше бледен, с обезумели очи, олюлян, смаян не по-малко от лауданската шляхта; а малкият полковник отстъпи встрани и като посочи падналата на земята сабя, каза за втори път:

— Вдигни!

За миг изглеждаше, че Кмичиц ще се хвърли върху него с голи ръце… Той почти вече беше готов за скок, пан Володиовски вече приближи дръжката до гърдите си и насочи острието, но пан Кмичиц се хвърли към сабята си и отново се втурна с нея срещу страшния си противник.

Глъчката всред зрителите започна да става по-висока и кръгът се стесняваше все повече, а зад него се образува втори, трети. Казаците на Кмичиц мушкаха глави между раменете на шляхтата, сякаш цял живот бяха живели в пълен сговор с нея. Неволно от устата на зрителите се изтръгваха възгласи; понякога се чуваше избухване на невъздържан, нервен смях, всички разбраха, че имат пред себе си майстор над майсторите.