Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

А той се забавляваше жестоко, като котка с мишка — и наглед все по-небрежно работеше със сабята си. Прибра лявата си ръка иззад гърба и я пъхна в джоба на панталоните си. Кмичиц се пенеше, хъркаше, накрай хрипливи думи излязоха от гърлото му през стиснатата уста:

— Свършвай… ваша милост!… Спести ми… срама!…

— Добре! — каза Володиовски.

Чу се кратко, страхотно изсъскване, страшен, после сподавен вик… и в същото време Кмичиц разпери ръце, а сабята му падна от тях на земята… и той рухна с лице към краката на полковника…

— Жив е! — каза Володиовски. — Не падна възнак!

И като отгърна полата на Кмичицовия жупан, започна да бърше с нея сабята си.

Шляхтата завика в един глас, а в тези викове се чуваше все по-ясно:

— Да се доубие изменникът… да се доубие!… Да се съсече!…

И няколко Бутрими се затекоха с извадени саби. Внезапно стана нещо странно: човек би казал, че малкият пан Володиовски порасна пред очите — сабята на най-близко застаналия Бутрим изхвръкна от ръката му подир Кмичицовата, сякаш я отвлече вихър — а пан Володиовски викна със святкащи очи:

— Назад!… Долу ръцете… Сега той е мой, не е ваш!… Назад!…

Всички замлъкнаха, понеже се страхуваха от гнева на пан Володиовски, а той каза:

— Клане не ми трябва тук!… Ваши милости сте шляхтичи и трябва да разбирате рицарския обичай да не се доубива ранен. На неприятеля дори не се прави това, та какво остава за противник, победен при дуел.

— Той е изменник! — измърмори някой от Бутримите. — Такъв трябва да се бие.

— Ако е изменник, тогава трябва да бъде предаден на пан хетмана, за да бъде наказан за пример на другите. Пък и аз вече ви казах: сега той е мой, а не ваш. Ако остане жив, ще имате право да търсите правата си пред съда и от жив човек ще имате по-добро удовлетворение, отколкото от мъртъв. А кой знае да превързва рани?

— Кших Домашевич. Той отдавна превързва всички в Лауда.

— Тогава нека го превърже веднага, после го пренесете на легло, а аз ще отида да успокоя нещастната девойка.

Като каза това, пан Володиовски прибра сабята в ножницата и влезе през изпосечената врата в къщата. Шляхтата започна да лови и връзва с ремъци хората на Кмичиц, които отсега щяха да орат земята на шляхтишките селища. Те се предаваха без съпротива; едва петнайсетина изскочиха през задните прозорци на къщата към изкуствените езера, но там попаднаха в ръцете на застаналите на стража Стакяни. В същото време шляхтата се залови да граби колите, на които се намери доста голяма плячка; някои съветваха да ограбят и къщата, но се страхуваха от пан Володиовски, а може би и присъствието вътре на Билевичувна въздържаше по-дръзките. Своите убити, между които имаше трима Бутрими и двама Домашевичи, шляхтата натовари на коли, за да ги погребе по християнски, за убитите хора на Кмичиц заповядаха на селяните да изкопаят трап зад границата.

Като диреше панна Александра, пан Володиовски претърси цялата къща и я намери едва в съкровищницата в един от ъглите на къщата, към която водеше малка, но тежка врата от спалнята. Това беше малка квадратна стаичка с тесни прозорци с дебели решетки и с толкова здрави зидани стени, та пан Володиовски веднага разбра, че дори Кмичиц да беше вдигнал къщата с барут, тази стая непременно щеше да оцелее. Това го накара да мисли по-добре за Кмичиц. Девойката седеше на ракла близо до вратата, с наведена глава, с лице почти закрито от косата, което съвсем не повдигна, като чу влизането на рицаря. Тя навярно мислеше, че това е Кмичиц или някой от хората му. Пан Володиовски се спря на вратата, свали шапка, покашля се един-два пъти, а като видя, че и това не помага, обади се:

— Ваша милост панно… свободна си!…

Тогава изпод падналата напред коса към рицаря погледнаха две сини очи, а после се подаде прекрасно, макар бледо и сякаш в несвяст лице. Пан Володиовски очакваше благодарности, избухване на радост, вместо това девойката седеше неподвижна и само го гледаше замаяна; тогава рицарят се обади втори път:

— Ела на себе си, ваша милост панно, Бог се смили над невинността… Ти си свободна и можеш да се върнеш във Водокти.

Този път в погледа на Билевичувна имаше повече съзнание. Тя стана от раклата, отметна косата си назад и попита:

— Кой си ти, ваша милост?

— Михал Володиовски, драгунски полковник на вилненския воевода.

— Чувах битка… гърмежи?… Говори, ваша милост…

— Тъй вярно. Ние дойдохме тук, за да спасим ваша милост.

Билевичувна се свести напълно.