Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

„Ами ако тя още помни и обича другия?“

— Невъзможно! — каза си пан Володиовски. — Ако не беше го отхвърлила, той не би я отвличал насила.

Наистина тя прояви необикновено милосърдие към него, но на жените е присъщо да се смиляват над ранените, дори когато са неприятели.

Млада е, без опека, време е да се ожени. Очевидно към манастир няма влечение, защото иначе досега би отишла. Имала е достатъчно време. Такава хубава девойка непрекъснато ще я искат разни младежи: едни заради името й, други за хубостта, трети поради знаменития произход. Ей, приятно ще й бъде да има такава защита, чиято резултатност можа да види със собствените си очи.

— А и за тебе е време да се наредиш, Михалчо! — казваше си пан Володиовски. — Млад си още, но годините минават бързо. Богатство няма да изкараш със службата си, само повече рани по кожата. А на женкарството ще му дойде краят.

Тук пан Володиовски прехвърли през паметта си цяла редица девойки, по които беше въздишал през живота си. Между тях имаше и много хубави, и от висок произход, но нямаше нито по-благородна, нито по-достойна. Нали хората от цялата околност славеха този род и тая девойка, а от очите й бликаше такава честност, че по-добра съпруга не може да съществува.

Пан Володиовски чувстваше, че му се е паднал такъв случай, какъвто няма да се повтори, още повече че беше направил толкова необикновена услуга на девойката.

— Какво ще се бавя! — казваше си той. — Какво по-добро мога да дочакам? Трябва да опитам.

Да! Но войната хлопа на портата. Ръката е здрава. Срамота е за един рицар да тича и ухажва, когато отечеството протяга ръка и моли за спасение. Пан Михал имаше добро войнишко сърце и при все че почти от дете служеше, при все че бе участвал във всички войни, които се бяха случили през неговото време, знаеше какво дължи на отечеството и не мислеше за почивка.

Но тъкмо защото служеше на отечеството не за печалби, не за признаване на заслугите му, не за хляб, а от цялото си сърце и в това отношение съвестта му беше чиста, той чувстваше цената си и това му даваше утеха.

„Други правеха размирици, а аз се биех — мислеше той. — Господ-Бог ще възнагради войника и ще му помогне сега.“

Разбра обаче, че щом не е време за ухажване, ще трябва да действа бързо и изведнъж да постави всичко на карта: да отиде, да поиска веднага ръката й и или да се оженят по съкратена процедура, или да му сложат динена кора.

— Не е било един път, ще преглътна и сега! — мърмореше пан Володиовски и мърдаше жълтите си мустачки. — Какво ще ми стане!

Но в това внезапно решение имаше една точка, която не му се нравеше. А именно, задаваше си въпроса: дали като отива да иска ръката на панна Александра веднага след спасяването й, няма да прилича на досаден кредитор, който желае час по-скоро да му се плати дългът заедно с лихвата?

Може би това няма да е по рицарски?

Да! Но за какво може да се иска благодарност, ако не за сторена услуга? А ако това бързане не допадне на девойката, ако тя направи недоволна гримаса, тогава ще може да й каже: „Ваша милост панно, аз бих те ухажвал цяла година и бих те гледал в очичките, но съм войник, а тръбите вече свирят за война!“

— Ето така ще отида! — каза си пан Володиовски.

Но след малко друга мисъл дойде в главата му. Ами ако тя отговори: „Върви на война, ваша милост войнико, а след войната ще идваш при мене цяла година и ще ме гледаш в очите, защото аз няма да дам веднага душата и тялото си на човек, когото не познавам.“

Тогава ще пропадне всичко.

Пан Володиовски чувстваше отлично, че ще пропадне, защото, като оставим настрана девойката, която през това време може да вземе друг, самият пан Володиовски не беше уверен в своето постоянство. Съвестта му казваше, че в самия него чувството пламва като слама, но и гасне като слама.

Тогава всичко ще пропадне!… И продължавай да се блъскаш, войнико-скиталец, от стан на стан, от битка на битка, без покрив на света, без близка жива душа. Оглеждай се след войната по четирите страни на света, без да знаеш къде да сложиш глава вън от казармата!

В края на краищата пан Володиовски не знаеше какво да прави.

Тясно му стана някак в пацунелското имение, душно му беше, та той си взе шапката, за да излезе малко на пътя и да се нарадва на майското слънце. На прага се натъкна на един от хората на Кмичиц, взети в робство, който се беше паднал на стария Пакош. Казакът се грееше на слънцето и подрънкваше на бандура.

— Какво правиш тук? — попита го пан Володиовски.