Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Благодаря, ваша милост! — каза тя бързо с тих глас, проникнат от смътно безпокойство. — А и какво стана с оня?…

— С Кмичиц ли? Не бой се, ваша милост: лежи бездушен на двора… и това направих аз, без да се хваля.

Володиовски изрече това някак със самохвалство, но той се излъга много, ако очакваше възхищение. Билевичувна не каза нито дума, а се олюля на краката си и започна да търси с ръце къде да се облегне, накрай седна тежко върху същата ракла, от която беше станала преди малко.

Рицарят се затече живо към нея.

— Какво ви е, ваша милост панно?

— Нищо… нищо… Чакай, ваша милост… извинявай… Значи, пан Кмичиц е убит?…

— Какво ме интересува пан Кмичиц? — прекъсна я Володиовски. — Тук става въпрос за вас.

Тогава силите й се върнаха изведнъж, тя отново стана и като го погледна право в очите, викна сърдито, нетърпеливо и с отчаяние:

— За Бога, отговаряй! Убит ли е?…

— Пан Кмичиц е ранен — отговори пан Володиовски смаян.

— Жив ли е?…

— Жив.

— Добре! Благодаря, ваша милост…

И с колеблива още крачка тръгна към вратата. Володиовски остана още малко, като мърдаше силно мустаците си и клатеше глава; после измърмори на себе си:

— Дали ми благодари за това, че Кмичиц е ранен, или защото е жив?

И излезе подир нея. Намери я в съседната спалня, застанала в средата, сякаш вкаменена. Четирима шляхтичи тъкмо тогава внасяха Кмичиц; първите двама, които пристъпваха обърнати встрани, се показаха на вратата, а между ръцете им висеше към земята бледата глава на пан Анджей със затворени очи и висулки черна кръв в косата.

— Бавно там! — казваше Кших Домашевич, който вървеше след тях. — Бавно през прага. Някой да му придържа главата. Бавно!…

— С какво да му придържаме главата, когато ръцете ни са заети — отговориха тези, които вървяха напред.

В тоя момент панна Александра се приближи към тях, бледа като Кмичиц, и подложи двете си ръце под мъртвата глава.

— Това сте вие, паненко!… — каза Кших Домашевич.

— Аз съм… внимателно!… — отговори тя с тих глас.

Пан Володиовски гледаше и мърдаше намръщено мустаци.

В това време сложиха Кмичиц на легло. Кших Домашевич започна да му измива главата с вода, после сложи приготвения от по-рано пластир върху раната и каза:

— Сега нека само да лежи спокойно… Ей, желязна глава, щом не се разцепи на две от този удар. Може и да оздравее, млад е. Но здравата е ударен…

После се обърна към Оленка:

— Дай да ти умия ръцете, паненко… Ето тук има вода. Милостиво сърце имаш, щом не се побоя да се окървавиш заради тоя човек.

При тия думи той бършеше ръцете й с кърпа, а тя ту бледнееше, ту се изчервяваше. Володиовски отново изтича при нея.

— Тук вече нямаш работа, ваша милост! Прояви християнско милосърдие над неприятеля… връщай се вкъщи.

И й подаде ръка; но тя дори не го погледна, а вместо това се обърна към Кших Домашевич и рече:

— Пане Кшищофе, отведи ме!

Излязоха двамата, а и пан Володиовски подир тях. На двора шляхтата започна да вика и да я приветства, като я видя, а тя вървеше бледа и се олюляваше със свити устни и огън в очите.

— Да живее нашата панна! Да живее нашият полковник! — викаха мощни гласове.

След един час пан Володиовски се връщаше към шляхтишките селища начело на лауданците. Слънцето беше вече изгряло, утринта беше радостна, истински пролетна. Лауданците вървяха в безредна група по пътя и приказваха за събитията през изтеклата нощ, като славеха до небесата пан Володиовски, а той яздеше замислен и мълчалив. От ума му не излизаха тези очи, които гледаха изпод разпуснатата коса, тази стройна и великолепна снага, макар и превита от тъга и болка.

— Удивителна красота! — мърмореше той на себе си. — Същинска княгиня… Хм! Спасих целомъдрието й, а навярно и живота, тъй като дори съкровищницата да не беше вдигната във въздуха, тя щеше да умре от страх… Би трябвало да ми бъде благодарна… Но кой може да разбере жената… Гледаше ме като да съм слуга, не знам дали от някаква гордост или от срам…

Тези мисли не му дадоха да спи през следната нощ. Няколко дни той още размишляваше непрекъснато за панна Александра и разбра, че тя е заседнала дълбоко в сърцето му. Та нали лауданската шляхта искаше да го жени за нея! Вярно, че тя го отхвърли, без да се замисля, но тогава нито го познаваше, нито го бе виждала. Сега е съвсем друго. Той я изтръгна като рицар от ръцете на насилника, като се излагаше на куршума и сабята му; той просто я превзе, както се превзема крепост… Чия е тя, ако не негова? Може ли да му откаже нещо, дори и ръката си? Дали да опита? Дали от благодарност в нея не се е родило чувство, както често се случва по света — спасената девойка веднага да дава ръката и сърцето си на своя спасител! Пък и дори да не е почувствала още веднага обич към него, той тъкмо затова трябва да се помъчи да я спечели.