Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Настана кратко мълчание.

— Не би могъл да ме наречеш втори път изменник, ако не беше вратата, която ни разделя — каза отново Кмичиц.

— Отвори я тогава… Не ти преча!

— Преди това още много лаудански псета ще изпружат крака. Няма да ме хванете жив!

— Тогава пукнал ще те извлечем за главата. Все ни е едно!

— Слушай добре, ваша милост, и запомни това, което ще кажа. Ако не ни оставите на мира, имам тук буре с барут и фитил, който е вече запален; ще вдигна във въздуха къщата и всички, които са тук, както и себе си… Кълна се в Бога! Елате сега да ме хващате!

Този път настана още по-дълга тишина. Пан Володиовски напразно търсеше отговор. Шляхтата започна да се споглежда ужасена. Толкова дива енергия имаше в думите на Кмичиц, че всички повярваха в заплахата. Цялата победа можеше да се свърши с една искра в барута и Билевичувна да бъде загубена завинаги.

— За Бога! — викна някой от Бутримови. — Той е луд човек! Той е готов да стори това.

Внезапно на пан Володиовски хрумна щастлива, както му се струваше, мисъл.

— Има и друг начин! — викна той. — Излез на дуел с мене със саби, изменнико! Ако ме повалиш, ще си отидеш свободно!

Известно време нямаше отговор. Лауданските сърца биеха неспокойно.

— Със саби? — попита най-сетне Кмичиц. — Това може да стане!

— Ако не трепереш от страх, ще стане!

— Даваш ли честна дума, че ще си отида свободно?

— Давам…

— Дума да не става! — викнаха няколко души от Бутримите.

— Тихо, ваша милост панове, дявол да го вземе! — викна пан Володиовски. — Ако не щете, нека вдигне и себе си, и вас във въздуха.

Бутримите млъкнаха, след малко един от тях рече:

— Да бъде така, както иска ваша милост…

— Е, какво става там? — попита Кмичиц подигравателно. — Сивковците съгласни ли са?

— И ще се закълнат върху мечовете си, ако ваша милост искаш.

— Нека се заклеват!

— Всички тук, ваша милост панове, всички! — викна пан Володиовски към шляхтата, която стоеше до стените и беше обградила цялата къща.

След малко всички се събраха пред главната врата и веднага навсякъде се разнесе вестта, че Кмичиц иска да се вдигне във въздуха с барут. Тогава лауданците се вкамениха от ужас; а пан Володиовски повиши глас и заговори всред гробна тишина:

— Всички, които присъствате тук, ваша милост панове, вземам за свидетели, че повиках на дуел пан Кмичиц, оршански хоронжи, и му обещах, че ако ме повали, ще си отиде свободно, без да му пречи никой от вас. Това ще трябва да обещаете, като се закълнете върху дръжките на мечовете си пред Бога и светия кръст…

— Почакайте! — викна Кмичиц. — Да си отида свободно с всичките си хора, като взема и панна Александра със себе си.

— Панна Александра ще остане тук — отвърна пан Володиовски, — а хората ще отидат в робство у шляхтата.

— Дума да не става!

— Тогава вдигай се във въздуха! Ние вече сме прежалили момичето, а колкото за хората, попитай тях какво предпочитат.

Отново настана тишина.

— Нека бъде така — каза Кмичиц след малко. — Ако не я отвлека днес, ще го направя след месец. Няма да я скриете под земята! Закълнете се!

— Закълнете се! — повтори пан Володиовски.

— Заклеваме се в името на Всевишния и на светия кръст. Амин!

— Хайде, излизай, излизай, ваша милост! — каза пан Михал.

— Много ли бързаш за оня свят, ваша милост?

— Добре, добре! Само по-бързо.

Железните пръти, които държаха вратата отвътре, започнаха да дрънкат.

Пан Володиовски се отдръпна назад, а след него и шляхтата, за да направят място. Изведнъж вратата се отвори и се появи пан Анджей, висок, строен като топола. Развиделяваше се вече и първите бледи светлинки на деня паднаха върху смелото му, рицарско и младо лице. Той застана на вратата, погледна смело към шляхтата и каза:

— Повярвах на ваша милост, панове… Бог знае дали постъпих добре, но това не е важно!… Кой тук е пан Володиовски?

Малкият полковник излезе напред.

— Аз съм! — отговори той.

— Хо! Не изглеждаш великан, ваша милост — каза Кмичиц, като подмяташе за ръста на рицаря. — Очаквах да намеря по-внушителна фигура, макар да трябва да ти призная, че изглеждаш опитен воин.

— Това не мога да кажа за ваша милост, защото беше забравил да поставиш стража. Ако си такъв със сабята, както с командването, работата ми ще е лесна.

— Къде ще застанем? — попита Кмичиц живо.

— Тук… Дворът е равен като маса.

— Добре! Приготви се за смърт!

— Толкова ли си сигурен, ваша милост?

— Изглежда, че не си бивал в Оршанския край, щом се съмняваш в това… Аз съм не само сигурен, но ми е и жал за ваша милост, тъй като съм слушал, че си славен воин. Затова за последен път казвам: остави ме на мира! Не се познаваме… Защо ще трябва да си пречим един на друг? Защо ме нападаш?… Момичето ми принадлежи по завещание, както и този имот, и Бог вижда, че си търся само своето… Вярно е, че избих шляхтата във Волмонтовичи, но нека Бог съди кой беше тук пръв засегнат. Не е важно дали моите офицери бяха разхайтени или не, важното е, че те не бяха сторили на никого тук зло, а ги избиха до крак като бесни кучета, защото поискали да потанцуват в кръчмата с момичета. Нека бъде кръв за кръв! После бяха изпосечени и войниците ми. Готов съм да се закълна в името на Бога, че пристигнах тук без лоши намерения, а как бях приет?… Но нека бъде зло за зло. Аз ще дам и от своето, ще заплатя вредите… по съседски. По-добре така, отколкото иначе…