Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Свиря, пане — отговори казакът и повдигна измършавялото си лице.

— Откъде си? — продължи да пита пан Михал, доволен, че прекъсва някак размисъла си.

— Отдалеко, пане, откъм Звягол.

— Защо не избяга, както другите ти другари? Ах, кучи синове! Шляхтата ви подари живота в Любич, за да има работници, а вие веднага изпобягахте, щом смъкнаха въжето от вас.

— Аз няма да избягам. Ще умра тук като куче.

— Толкова ли ти харесва тук?

— Комуто е по-добре на полето, той бяга, а на мене ми е по-добре тук. Моят крак беше прострелян, но една шляхтянка, дъщеря на стария, го превърза и ми каза добра дума. Такава красавица не съм виждал през живота си… Защо ми е да си ходя?

— Коя ти толкова допадна?

— Мариша.

— И ти ще останеш?

— Ако пукна, ще ме изнесат, ако не, ще остана.

— Да не мислиш, че като стоиш при Пакош, ще заслужиш дъщеря му?

— Не зная, пане.

— На такъв голтак той по-скоро ще даде смърт, а не дъщеря си.

— Аз имам закопани в гората жълтици: две шепи.

— От разбойничество ли?

— От разбойничество, пане.

— Дори гърне жълтици да имаш, ти си селянин, а Пакош шляхтич.

— А съм путни бояр 44 44 В руските земи на бившето литовско княжество човек, който спада към съсловие между шляхтата и селяните и не е задължен да обработва ангария. — Бел.прев. .

— Щом си от тях, ти си по-лош от селянин, защото си изменник. Как си могъл да служиш при неприятеля?

— Аз не съм му служил.

— А откъде ви взе Кмичиц?

— От пътя. Аз служех при полевия хетман, но после хоронгвата ни се разтури, защото нямаше какво да се яде. Вкъщи нямаше защо да се връщам, че къщата ни бе изгорена. Други отидоха да разбойничестват по пътя и аз тръгнах с тях.

Пан Володиовски се силно учуди, защото досега смяташе, че пан Кмичиц е нападнал Оленка със сили, заети от неприятеля.

— Значи пан Кмичиц не ви е взел от Трубецки?

— Повечето между нас преди това са служили при Трубецки и Ховански, но и те бяха избягали от тях да разбойничестват по пътищата.

— А вие защо тръгнахте подир пан Кмичиц?

— Защото той е славен атаман. Казаха ни, че на когото викне да тръгне след него, все едно, че талери му сипва в кесията. Затова тръгнахме. Но Бог не ни даде щастие!

Пан Володиовски започна да върти глава и да мисли, че все пак този Кмичиц е очернен прекалено много; после погледна побледнелия пленник и отново завъртя глава.

— Толкова много ли я обичаш?

— Ох! Да, пане!

Пан Володиовски си тръгна, а като се отдалечаваше, помисли: „Ето решителен човек. Този не си е блъскал главата: обикнал и остава. Такива са най-добри!… Ако той наистина е от путните бояри, те са също както дребната шляхта по селата. Като изрови жълтиците си, старият може да му даде Мариша. Но защо? Защото не се потрива, ами се е зарекъл да я получи. И аз ще се зарека!“

Така размишляваше пан Володиовски и вървеше по пътя на слънце, понякога се спираше и впиваше поглед в земята или го вдигаше към небето; после отново тръгваше, докато внезапно видя ято диви патици, които хвърчаха по небето.

Тогава започна да си врачува по тях: да отиде, да не отиде… Падна му се да отиде.

— Ще отида, другояче не може да бъде!

Като каза това, той тръгна обратно към къщи; но по пътя се отби в конюшнята, пред която двамата му слуги играеха със зарове.

— Сируч — каза пан Володиовски, — гривата на Басьор оплетена ли е?

— Оплетена, пане полковник!

Пан Володиовски влезе в конюшнята. Басьор му се обади от яслите; рицарят се приближи, потупа го по хълбока, а после започна да брои плитките по врата.

— Да отида… да не отида… да отида!… Врачуването отново беше положително.

— Оседлайте конете и се облечете прилично! — изкомандва пан Володиовски.

После тръгна бързо за вкъщи и там започна да се гласи. Обу жълти кавалерийски ботуши с фортове и позлатени шпори, облече нов червен мундир; сложи си рапира в стоманена ножница и с позлатена дръжка; навлече отгоре къса ризница от светла стомана, която покриваше само горната част на гърдите под шията; той имаше и калпак от рис с прекрасно перо от чапла, но понеже отиваше само с полска носия, остави го в сандъка, а на главата си сложи шведски шлем с лодчица и излезе пред къщата.

— Къде отиваш, ваша милост? — попита го старият Пакош, седнал на пръстената пейка.

— Къде отивам ли? Отивам при вашата панна, за да я попитам как е със здравето, че иначе може да ме сметне за невъзпитан.

— Ваша милост, светиш като слънце. Всички други са нищо пред тебе! Панна Александра трябва да няма очи, за да не се влюби веднага…