Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Пан Володиовски стана.

— Значи, ваша милост панно, не ме искаш? Нали?

— Не мога!

— И това последна дума ли е на ваша милост?

— Последна и неизменна.

— А може би не ти харесва бързането ми, ваша милост? Дай ми надежда!

— Не мога, не мога…

— Тогава тук няма щастие за мене, както го нямаше и другаде! Ваша милост панно, не ми предлагай възнаграждение за услугата, защото не съм дошъл за такова нещо, а че поисках ръката ти, това не е за възнаграждение, а от добра воля. Ако би ми казала, че ми я даваш, понеже си задължена, тогава също нямаше да я приема. Няма ли добра воля — няма да моля. Ти ме презря… Дано да не ти се случи по-лош. Излизам от този дом, както влязох… Само че няма да се върна вече никога. Тук ме смятат за нищо. Нека бъде и така. Бъди щастлива, дори със същия този Кмичиц, защото може би се сърдиш именно затова, че изпречих сабята си между вас. Щом той ти е по-добър, тогава ти наистина не си за мен.

Оленка се хвана с ръце за челото и каза няколко пъти:

— Боже, Боже, Боже!

Но тази й болка не накара пан Володиовски да се помири; той се поклони и излезе сърдит и ядосан, а после веднага се качи на кон и замина.

— Кракът ми няма да стъпи вече там! — каза той на глас. Слугата Сируч, който яздеше отзад, се приближи веднага.

— Какво казваш, ваша милост?

— Глупак! — отговори пан Володиовски.

— Това вече ваша милост ми каза, когато отивахме нататък.

Настана мълчание, а после пан Михал отново започна да мърмори:

— С неблагодарност ме нахраниха там… С презрение платиха за чувствата ми… Може би до смъртта си ще трябва да служа като ерген. Така ми е било писано… По дяволите такава съдба!… При всеки опит ми отказват… Няма справедливост на този свят!… Какво си е внушила тя против мене?

Тук пан Володиовски смръщи вежди и започна силно да работи с ума си; изведнъж той се тупна с длан по бедрото.

— Зная вече! — възкликна той. — Тя още обича другия… Не може да бъде другояче.

Но тая догатка не проясни лицето му.

„Толкова по-зле за мене — каза той след малко, — защото, ако тя все още го обича след всичко това, никога не ще престане да го обича. Каквото най-лошо е могъл да стори, вече го е сторил. Сега ще тръгне на война, ще придобие слава, ще поправи репутацията си… И не ми прилича да му преча на това… По-скоро трябва да му помогна, тъй като то е от полза за отечеството… Ето, това е! Той е добър войник… Но с какво ли я е привлякъл? Кой ще отгатне… Има хора с такова щастие, че щом погледнат някоя жена, тя е готова да отиде и в огъня за тях… Да знаех как става това или да намерех някаква муска, може би щях да успея. Със заслуга нищо няма да придобиеш от жената. Право казваше пан Заглоба, че лисицата и жената са най-коварните създания на тоя свят. А толкова ми е жал, че пропадна всичко! Много хубава женичка и добродетелна, както казват. Вижда се, че е дяволски амбициозна… Кой знае дали ще се ожени за него, макар да го обича, понеже той я силно разочарова и я обиди… Та нали той можеше спокойно да я спечели, а вместо това предпочете да прави скандали… Тя е готова изобщо да се отрече и от женитба, и от деца… На мене ми е тежко, но и на нея, горката, може би е още по-тежко…“

Тук пан Володиовски се разчувства над съдбата на Оленка и започна да клати глава, да цъка с уста, най-сетне каза:

— Дано Бог бъде с нея! Не й се сърдя! Не за пръв път се връщам с празни ръце, а за нея това е първата болка. Горката едва диша от грижа, а аз отгоре на всичко й избодох очите с този Кмичиц и я напоих докрай с жлъч. Не трябваше да правя това, длъжен съм да го поправя. Дано ме куршум удари, защото постъпих грубиянски. Ще й пиша да ми прости, а после ще й помагам в каквото мога.

По-нататъшните размишления на пан Володиовски прекъсна слугата му Сируч, който отново се приближи до него и каза:

— Прощавай, ваша милост, но ето там горе пан Харламп минава с някакъв друг.

— Къде?

— Ами ето там!

— Вярно е, че се виждат двама конници, но пан Харламп остана при княза вилненски воевода. По какво го познаваш от толкова далече?

— Ами по жълтата кобила. Та нали цялата войска я знае.

— Вярно, че се вижда жълт кон… Но може да бъде друг.

— Аз познавам и вървежа й… Това е непременно пан Харламп.

Двамата забързаха с конете си. Тези, които идваха отсреща, сториха същото и скоро пан Володиовски позна, че това е наистина пан Харламп.

Той беше поручик от пятигорската хоронгва на литовския компут, отдавнашен познат на пан Володиовски, стар и добър войник. Някога се бяха здравата скарали с малкия рицар, но после служиха заедно и заедно воюваха, та се обикнаха един друг. Сега пан Володиовски полетя пъргаво напред и като разпери ръце, викна: