Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Я ме остави на мира!

— Хайде, признай си…

— Нека всеки си яде своите динени кори, а ти не питай за чуждите, защото и на тебе са ги слагали доста много. Тъкмо сега ли ще мисля за женитба, когато на главата ми тежи мобилизация.

— А през юли ще бъдеш ли готов?

— В края на юли ще бъда, дори ако ще трябва да изкопая конете от земята. Благодаря на Бога, че ми дойде тази работа, защото иначе меланхолията щеше да ме изяде.

Новините от хетмана и изгледите за тежка работа много облекчиха пан Володиовски и докато стигнат до Пацунеле, той вече почти престана да мисли за засрамването, което го сполетя преди около един час. Вестта за заповедното писмо се пръсна бързо по цялата околност. Веднага надойдоха шляхтичи да питат дали е истина, а когато пан Володиовски потвърди, това направи силно впечатление. Желанието беше всеобщо, макар някои да се тревожеха, че ще трябва да се тръгне в края на юли, тоест преди жътвата. Пан Володиовски разпрати куриери и в съседните околности, и в Упита, и в по-значителните шляхтишки домове. Вечерта пристигнаха петнайсетина Бутрими, Стакяни и Домашевичи.

Сега вече започнаха и да се насърчават взаимно, и да показват все по-голямо желание, и да се заканват на неприятеля, както и да си обещават победа. Само Бутримите мълчаха, но никой не им се сърдеше за това, понеже се знаеше, че ще се изправят като един човек. На другия ден във всички шляхтишки села се зарои като в кошер. Хората вече не приказваха нито за пан Кмичиц, нито за панна Александра, а само за предстоящия поход. Пан Володиовски също така прости от сърце на Оленка за отказа й, като се утешаваше с мисълта, че тоя отказ не е последен, както и чувствата му не са последни. Вместо това, колебаеше се донякъде какво да направи с писмото за Кмичиц.

И така за пан Володиовски започна време на тежка работа, на писане писма и пътувания. През следната седмица се премести в Упита и там започна събирането на войска. Шляхтичите — и по-големи, и по-малки, идваха с готовност при него, защото славата му се бе разнесла нашироко. С особена готовност обаче идваха лауданците, за които той трябваше да намира коне. Затова пан Володиовски се въртеше като муха в паяжина, но тъй като беше пъргав и не си жалеше труда, вървеше му доста спорно. В това време той посети и пан Кмичиц в Любич, който беше вече доста възстановил здравето си, и при все че още не ставаше от леглото, знаеше се, че ще оздравее. Изглежда, че колкото сабята на пан Володиовски беше остра, толкова ръката му лека.

Пан Кмичиц го позна веднага и побледня малко, като го видя. Дори неволно посегна с ръка към сабята си, която висеше над леглото му, но се успокои, щом видя усмивката върху лицето на госта, после протегна към него измършавялата си ръка и каза:

— Благодаря ти, ваша милост, за посещението. Това е политика, достойна за такъв рицар.

— Дойдох да попитам дали ваша милост не си запазил неприятно чувство към мене? — попита пан Михал.

— Неприятно чувство не съм запазил, защото не ме победи кой да е, а фехтовчик първа класа. Едва се спасих!

— А как ти е здравето, ваша милост?

— Ти, ваша милост, сигурно се учудваш, че съм излязъл жив от ръката ти? И аз самият признавам, че това не е малко изкуство.

Тук пан Кмичиц се усмихна:

— Но работата не е загубена. Ще ме довършиш, когато поискаш.

— Аз съвсем не съм дошъл тук с такова намерение…

— Ти, ваша милост, трябва да си дявол — прекъсна го Кмичиц — или имаш муска за щастие. Бог вижда, че сега съм далече от самохвалство, защото се връщам от оня свят, но преди срещата ми с ваша милост винаги си мислех, че ако не съм пръв фехтовчик в Жечпосполита, поне съм втори. Но ето че стана нещо нечувано! Та аз не бих отблъснал и първия удар, ако ваша милост поискаше. Кажи ми къде си се научил така?

— Ех, имам малко вродени способности — отговори пан Михал — и още когато бях малък, баща ми добавяше по нещо и ми казваше много пъти: „Бог ти е дал дребен ръст, ако хората не се страхуват от тебе, ще ти се смеят.“ После, когато служех в хоронгва при украинския воевода, изтощих се докрай. Там имаше няколко мъже, които смело можеха да ми излязат насреща.

— Нима можеше да има такива?

— Можеше, защото ги имаше. Такъв беше пан Подбипента, литовец, от висок род, който загина в Збараж… Бог да го прости!… Той беше човек с толкова голяма сила, че беше невъзможно да се укрепиш с преграда пред него, защото той можеше да пресече и преградата, и противника. Такъв беше Скшетуски, мой сърдечен и доверен приятел, за когото ваша милост трябва да си слушал.