Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Откъде мога да знам!

— Понеже отечеството беше в нужда, унизено, понеже жестокият Хмелницки тържествуваше, той, Скшетуски, не отиде да търси девойката. Повери болката си на Бога и се би във всички битки под ръководството на княз Йереми, докато при Збараж се покри с толкова необикновена слава, че днес всички повтарят името му с почит. Сравни сега, ваша милост, неговата постъпка с твоята и разбери разликата.

Кмичиц мълчеше и хапеше мустаците си, а Володиовски продължи:

— Затова Бог възнагради Скшетуски и му върна момичето. Веднага след обсадата на Збараж се ожениха и вече имат три деца, макар че той не престана да служи. А ваша милост създаваше смутове, та с това помагаше на неприятеля, и малко оставаше да си погубиш живота, без да говорим за това, че преди няколко дни можеше да загубиш девойката завинаги.

— Как така? — каза Кмичиц и седна на леглото. — Какво е ставало с нея?

— Нищо не е ставало с нея, само че се намери мъж, който я помоли за ръката й и искаше да я вземе за жена.

Кмичиц силно побледня, хлътналите му очи започнаха да изхвърлят пламъци. Той искаше да стане, дори се дръпна за миг и викна:

— Кой беше този вражи син? За Бога, казвай, ваша милост!

— Аз — каза пан Володиовски.

— Ваша милост? Ваша милост? — питаше Кмичиц изумен. — Как така?…

— Ей така.

— Изменнико! Това няма да ти мине!… А тя?… За Бога, казвай вече всичко!… Тя прие ли?…

— Отказа ми веднага и без да се колебае.

Настана кратка тишина. Кмичиц дишаше тежко и впиваше очи във Володиовски, а той каза:

— Защо ме наричаш изменник? Да не съм ти брат или сват? Да не съм нарушил обещание към тебе? Победих те в равен бой и можех да правя каквото ми харесва.

— Постарому един от нас би заплатил това с кръвта си. Ако не със сабя, с пушка щях да застрелям ваша милост, а после нека ме вземат дяволите.

— Навярно щеше да ме застреляш с пушка, защото ако не беше ми отказала, нямаше да приема втори дуел. Що ми трябва да се бия? А знаеш ли защо ми отказа?

— Защо? — повтори Кмичиц като ехо.

— Защото обича тебе.

Това беше повече, отколкото можеха да понесат слабите сили на болния. Главата на Кмичиц падна върху възглавницата, на челото му изби обилна пот и той лежа известно време всред мълчание.

— Много ми е лошо — каза след малко. — А откъде… знаеш, ваша милост, че тя… ме обича?

— Защото имам очи и виждам, защото имам ум и заключавам; особено сега, когато получих отказ, веднага ми светна в главата. Най-напред тогава, когато след дуела отидох да й кажа, че е свободна, понеже съм съсякъл ваша милост, веднага й стана лошо и вместо да ми благодари, тя не ме и погледна; второ — когато Домашевичите те носеха тук, тя ти придържаше главата като майка; и трето — когато й направих признание, така ме прие, сякаш някой ми зашлеви плесница. Ако тези основания не са достатъчни за ваша милост, това е навярно защото си съсечен през мозъка и умът ти нещо куца.

— Ако това беше истина! — отговори Кмичиц със слаб глас, — тогава… разни мехлеми ми слагат тук на раната… но не би имало по-добър балсам от думите на ваша милост.

— Нима изменникът ти слага такъв балсам?

— Прощавай, ваша милост. В главата ми не може да се побере такова щастие, че тя още ме иска.

— Казах, че обича ваша милост, не съм казал, че ще те поиска… Това е съвсем друго.

— Ако не ме иска, тогава ще си разбия тази глава в стената. Друг изход няма.

— Би могло да има, ако ваша милост желаеше искрено да изтриеш вината си. Сега е война, можеш да отидеш, можеш да направиш значителни услуги на милото ни отечество, да се прославиш с храбростта си, да закърпиш репутацията си. Кой е без грях? Кой няма провинения на съвестта си? Всеки има… Но пътят към разкаяние и поправяне е отворен за всекиго. Ваша милост грешеше със своеволията си — отсега нататък ги избягвай; грешеше срещу отечеството, като създаваше смутове във военно време — сега спасявай отечеството; вършеше зло на хората — възнагради ги… Ето път за ваша милост, по-добър и по-сигурен, отколкото да си разбиваш черепа.

Кмичиц гледаше внимателно Володиовски, после каза:

— Ти, ваша милост, говориш като мой искрен приятел.

— Аз не съм приятел на ваша милост, но все пак не съм и неприятел, а за тази девойка ми е жал, при все че получих отказ от нея, защото и аз й рекох неоснователно остра дума при заминаването си. Поради отказа й няма да се обеся, не ми е за пръв път, а не съм свикнал да помня обидите. Ето защо, ако успея да убедя ваша милост да тръгнеш по добър път, това ще бъде също така моя заслуга към отечеството, понеже ти си добър и опитен войник.