Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

На три места: при Пила, Уйшче и Велен, командирите заеха позиции край Нотеч и чакаха пристигането на шляхтата, свикана във всенародното опълчение. Пехотинците от сутрин до вечер правеха окопи и непрекъснато се оглеждаха назад дали пристига желаната конница.

В това време дойде първият от големците, пан Анджей Груджински, калишки воевода, и се настани в къщата на кмета с многобройна прислуга, облечена с бели и сини униформи. Той се бе надявал, че веднага ще бъде обграден от калишката шляхта, но като не се явяваше никой, прати да повикат ротмистъра пан Станислав Скшетуски, зает с правене на окопи край реката.

— Къде са моите хора? — попита той след първия поздрав на ротмистъра, когото познаваше от дете.

— Какви хора? — каза пан Скшетуски.

— Ами калишкото опълчение?

Полупрезрителна, полуболезнена усмивка се появи върху мургавото лице на войника.

— Ваша светлост воеводо! — каза той. — Нали сега е време да се стрижат овцете, а в Гданск не искат да купуват лошо изпрана вълна. Сега всеки наш шляхтич стои или при езерото да надзирава прането, или при теглилката и с право си мисли, че шведите няма да избягат.

— Как така? — попита воеводата разтревожен. — Никого ли няма още?

— Освен селската пехота жива душа няма… А и жътвата е близо. Добрият стопанин не оставя дома си в такова време!

— Какво ми приказваш, ваша милост!

— А шведите няма да избягат, ами ще дойдат още по-близо — повтори ротмистърът.

Сипаничавото лице на воеводата изведнъж почервеня.

— Какво ме интересуват шведите!… Срам ще ме е пред другите панове, ако остана тук сам като кукувица.

Скшетуски отново се усмихна.

— Позволи ми, ваша милост, да кажа — рече той, — че шведите са главното, а срамът после. Вие обаче няма да се срамувате, защото не само калишката, но и никоя друга шляхта не е още дошла.

— Те са полудели! — каза пан Груджински.

— Не, само са сигурни, че ако те не пожелаят да отидат при шведите, шведите не ще пропуснат да дойдат при тях.

— Чакай, ваша милост! — каза воеводата.

И като плясна с ръце за слугата си, заповяда му да му донесе мастило, пера и хартия, после седна и почна да пише.

След половин час посипа страницата с пясък, чукна я с ръка и каза:

— Изпращам възвание да се явят най-късно pro die 27 praesentis 56 56 На 27 тоя месец (лат.). — Бел.прев. и мисля, че поне в този краен срок ще благоволят non deesse patriae 57 57 Да не изоставят отечеството (лат.). — Бел.прев. . А сега кажи ми, ваша милост, дали имате някакви вести за неприятеля.

— Имаме. Витенберг обучава войските си по ливадите край Дама 58 58 Дам (нем.), Дембе (пол.) — град и крепост срещу Шчечин, от другата страна на Одра. — Бел.прев. .

— Многобройни ли са?

— Едни казват, че били седемнайсет хиляди души, други — че са повече.

— Хм! Ние и толкова няма да бъдем. Как мислиш, ваша милост, ще можем ли да им се опрем?

— Ако шляхтата не се яви, няма какво и да говорим…

— Ще се яви, как няма да се яви! То се знае, че опълчението винаги така се влече. Но дали ще се справим заедно с шляхтата?

— Не ще можем — каза хладно Скшетуски. — Ваша светлост воеводо, ами че ние изобщо нямаме войници.

— Как така нямаме войници?

— Ваша милост знае също така добре, както и аз, че колкото войска имаме, цялата е в Украйна. Оттам не са ни изпратили тук дори две хоронгви, при все че един Бог знае коя буря сега е по-страшна.

— Ами пехотата, ами опълчението?

— На двайсет души едва един е видял война, а на десет един знае как да държи пушка. След първата война ще станат добри войници, но не сега. А що се отнася до опълчението, попитай, ваша милост, всеки, който поне малко разбира от война, дали опълчението може да удържи пред редовна войска, и то такава, каквато е шведската, ветерани от цялата лютеранска война и свикнала да побеждава.

— Така високо ли издигаш, ваша милост, шведите над своите?

— Не ги издигам аз над своите, защото, ако имахме тук петнайсетина хиляди такива бойци, каквито бяха при Збараж, редовни войници и конница, тогава нямаше да се страхувам от шведите, но с нашите дано даде Бог да постигнем някакъв по-добър резултат.

Воеводата сложи ръце върху коленете си и погледна проницателно право в очите на Скшетуски, сякаш искаше да прочете в тях някаква скрита мисъл.

— Тогава защо дойдохме ние тук? Да не би да мислиш, ваша милост, че е по-добре да се предадем?

При тия думи пан Станислав пламна и отвърна:

— Ако се е родила в главата ми такава мисъл, заповядай, ваша милост, да ме набият на кол. На въпроса дали вярвам в победата, отговарям като войник: не вярвам! Но защо сме дошли тук — това е друг въпрос, на който като гражданин отговарям: за да окажем на неприятеля първата съпротива, да го задържим малко и да дадем възможност на останалата част от страната ни да се съвземе и вдигне, да спрем с телата си нашествието, докато загинем един върху друг!