Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— А кой е виновен? — попита пан Шлихтинг, веховски съдия.

— Кой е виновен за всички бедствия на Жечпосполита? — отвърна воеводата. — То се знае, че ние, братя шляхтичи, които я пазим с гърдите си.

Заслушаните в думите му шляхтичи се почувстваха много поласкани, че „графът на Бнина и Опаленица“ сам се поставя наравно с тях и признава, че е техен брат, затова пан Кошуцки веднага отговори:

— Ваша светлост воеводо! Ако при негово величество имаше повече такива съветници като ваша милост, едва ли биха ни дали тук за клане… Но там като че ли управляват ония, които се кланят по-ниско.

— Благодаря ти, пане брате, за хубавата дума!… Виновен е оня, който слуша лошите съветници. Там нашите свободи са им като трън в очите. Колкото повече шляхта изгине, толкова по-лесно ще могат да прокарат absolutom dominium 65 65 Абсолютна, неограничена власт (лат.). — Бел.прев. .

— Нима затова ще трябва да гинем, та да стенат децата ни в робство?

Воеводата не отговори нищо, а шляхтата започна да се споглежда и учудва.

— Значи, така? — викаха многобройни гласове. — Значи, затова са ни изпратили тук под нож? А ние вярваме! Не от днес се говори за тоя absolutum dominium!… Но щом е била такава работата, и ние ще знаем да помислим за главите си!

— И за децата си!

— И за имотите си, които неприятелят ще опустошава igne et ferro 66 66 С огън и меч (лат.). — Бел.прев. .

Воеводата мълчеше.

По странен начин тоз военачалник укрепваше духа на войниците си.

— Кралят е виновен за всичко това! — викаха все повече хора.

— А помните ли, ваша милост панове, историята с Ян Олбрахт? — попита воеводата.

— „При краля Олбрахта загина цялата шляхта!“ Предателство, братя панове!

— Кралят, кралят е предател! — възкликна някакъв смел глас.

Воеводата мълчеше.

Внезапно Острожка, който стоеше до воеводата, се плесна няколко пъти по бедрата с ръце и закукурига като петел така пронизително, че всички очи се обърнаха към него.

След това викна:

— Ваша милост панове, братя, сърчица! Послушайте моята гатанка!

С променливостта на мартенско време възмущението на опълченците в миг се превърна в любопитство и желание да чуят някакво ново остроумие на шута.

— Слушаме! Слушаме — обадиха се петнайсетина гласа. Шутът започна да мига с очи като маймуна и да рецитира с писклив глас:

— Кралят! Кралят! Разбира се! Ян Казимеж! — започнаха да викат от всички страни.

И буен смях се разнесе като гръм между събраните.

— Да го вземе дяволът, как майсторски го е нагласил! — викаше шляхтата.

Воеводата се смееше заедно с другите; после, когато малко поутихна, каза сериозно:

— И за тая работа именно ще трябва сега да излагаме кръвта и главите си… Ето докъде се стига!… Вземи, шуте, един дукат за добрата гатанка.

— Кшищофчо! Кшищофчо мили — отговори Острожка. — Защо нападаш другите, че държат шутове, когато сам ти не само че държиш мене, но доплащаш отделно за гатанките?… Я ми дай още един дукат, тогава ще ти кажа втора гатанка.

— Пак ли ще е такава хубава?

— Само че ще е по-дълга… Най-напред дай дуката.

— Ето ти!

Шутът отново плесна с ръце както петелът с крила, отново изкукурига и викна:

— Ваша милост панове, слушайте! Кой е този?

Всички насъбрани отгатнаха гатанката така добре, както и по-раншната. В тоя момент всред групата се чуха два-три сподавени смехове, след което настана дълбока тишина.

Воеводата стоеше цял червен и се смути още повече, защото всички погледи бяха впити в него, а шутът поглеждаше ту към един, ту към друг шляхтич и най-после се обади:

— Никой ли от ваша милост панове не може да отгатне кой е този?

А когато мълчанието беше единственият отговор, тогава Острожка се обърна с най-безочлив израз на лицето към воеводата:

— А ти, Кшищофчо, нима също не знаеш за кой нехранимайко става дума?… Не знаеш ли? Тогава дай дукат!

— Ето го! — отвърна воеводата.

— Господ да те поживи!… Но я ми кажи, Кшищофчо, не се ли натискаше ти случайно да получиш подканцлерството след Раджейовски?