Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Час по час се пускаха слухове, че воеводите бягат — и тогава настъпваше такава суматоха, та воеводите трябваше да се показват по няколко пъти на развълнуваните маси. Петнайсетина хиляди души стояха до разсъмване на конете, а познанският воевода обикаляше на кон между тях с гола глава, подобен на римски сенатор, и повтаряше непрекъснато големите думи:

— Ваша милост панове! С вас ще живея, с вас ще мра! На някои места го посрещаха с приветствие, на други се чуваха подигравателни възгласи. А той, едва усмирил масите, се връщаше в съвета отруден, пресипнал, упоен от величието на собствените си думи и убеден, че тази нощ е оказал несравними услуги на отечеството.

Но на съвета думите му бяха по-слаби, защото там си скубеше брадата и перчема от отчаяние и повтаряше:

— Съветвайте, ваша милост панове, ако можете… Аз си измивам ръцете за това, което ще стане, защото е невъзможно да се отбраняваме с такъв войник.

— Ваша светлост воеводо! — отговаряше пан Станислав Скшетуски. — Самият неприятел ще възпре тия своеволия и размирици. Нека само да загърмят оръдията, нека се дойде до отбрана, до обсада, същата тази шляхта ще бъде принудена да се бие в окопите, а не да се бунтува в стана, защото ще трябва да пази собствения си живот. Така се е случвало много пъти.

— Но с какво ще се отбраняваме? Оръдия нямаме, а само малки топчета, с които можем да гърмим на пиршества.

— При Збараж Хмелницки имаше седемдесет оръдия, а княз Йереми само петнайсетина октави и гранатници 69 69 Видове стари оръдия. — Бел.прев. .

— Но имаше войска, а не опълченци; свои хоронгви, славни по цял свят, а не изнежени панове, които ги бива да стрижат овце.

— От такива именно изнежени панове е направил войници.

— Да изпратим за пан Владислав Скорашевски — каза пан Сендживой Чарнковски, познански кастелан. — Да го направим началник на стана. Той е почитан от шляхтата и ще съумее да я държи стегнато.

— Да се изпрати за Скорашевски! Защо да стои той в Драхим или в Чаплинек! — повтори пан Йенджей Груджински, калишки воевода.

— Точно така! Това е най-добрият съвет! — викнаха други гласове.

И изпратиха куриер до пан Владислав Скорашевски — и други решения не се взеха в съвета, вместо това говореха и укоряваха силно краля, кралицата, оплакваха се, че нямат войска, че са изоставени.

— Другият ден не донесе нито надежда, нито успокоение. Напротив, безредието стана още по-голямо. Някой пусна внезапно слух, че иноверците, а именно калвинистите, симпатизират на шведите и при пръв удобен случай са готови да се присъединят към неприятеля. Нещо повече — тази вест не беше опровергана нито от пан Шлихтинг, нито от пановете Едмунд и Яцек Курнатовски, също така калвинисти, но искрено предани на отечеството хора. Дори самите те потвърдиха, че иноверците образуват отделна група и заговорничат под водачеството на размирника и изверга пан Рей, който на младини е служил в Немско като доброволец на страната на лютераните и бил голям приятел на шведите. Щом тези подозрения се пръснаха между шляхтичите, веднага петнайсетина хиляди саби засвяткаха и в стана избухна истинска буря.

— Предатели храним! Змии храним, които са готови да хапят лоното на майка си! — викаше шляхтата.

— Дайте ги тук!

— До крак, до крак!… Най-заразително предателство, ваша милост панове!… Да се изскубе буренът, че иначе ще загинем всички.

Воеводите и ротмистрите отново трябваше да успокояват, но това им беше още по-трудно, отколкото предният ден. Пък и те самите бяха убедени, че пан Рей е готов съвсем открито да измени на отечеството, тъй като беше човек напълно отчуждил се от родината и освен езика нямаше нищо полско в себе си. Реши се веднага да бъде изпратен от стана, което незабавно поуспокои развълнуваните. Въпреки това дълго още се чуваха викове: — Дайте ги тук! Измяна! Измяна!

Странно настроение зацари най-сетне в стана. Духът на едни се понижи и те изпаднаха в меланхолия. Разхождаха се мълчаливо с колебливи крачки покрай окопите и гледаха с тревожен и мрачен поглед към равнината, откъдето щеше да дойде неприятелят, или си шепнеха все по-лоши новини.

Други бяха овладени от някаква безумна, отчаяна веселост и готовност за смърт. Поради тази готовност устройваха пиршества и пиянства, та да изживеят весело последните дни от живота си. Някои пък мислеха за спасението на душите си и прекарваха времето в молитва. Никой обаче в цялата тази човешка тълпа не мислеше за победа, сякаш тя беше съвсем невъзможна, а пък неприятелят нямаше кой знае какви сили: имаше повече оръдия и по-добре обучена войска, и вожд, който разбираше от война.